Жителите на Ийстлейк бяха склонни да смятат Крийдън за царя на квартала. Беше богат почти колкото Чандлър, а знаех също, че къщата му струваше поне четири пъти повече от моята. Той караше ролс-ройс, а жена му бентли. Макар че държанието и на двамата беше малко високомерно, угощенията у тях бяха пищни; известни бяха сред съседите си, макар и не кой знае колко обичани.
Той спря и се взря в мене. Червендалестото му лице се набръчка в доста покровителствена усмивка.
— Здравей, Стийв! Какво правиш тук?
— Разхождам се и се опитвам да измисля нещо — отвърнах аз със съжалението, че съм го срещнал.
— Най-хубавият начин да измислиш нещо наистина е да се поразходиш. Аз пък разхождам кучето. Мейбъл само ги купува, а на мене се пада цялата останала работа. — Той се засмя весело — така се смеят посланиците, когато дават коктейлите си. — Кога смята вашето прекрасно семейство да намине към нас?
— Предполагам, че когато ни поканите. В момента обаче Линда е в Далас. Майка й е болна.
— Така ли? Съжалявам. По света има много болести. Значи ти си останал сам?
— Така поне мога да свърша малко повече работа.
— Списанието ти е чудесно, Стийв. Изчитам го от корица до корица. Е, няма да те задържам. Ще накарам Мейбъл да ти се обади. Трябва по-често да ви виждаме и двамата. — Отново тонът на посланик. Наведе се да погали шпаньола. Мислех си, колко жалко, че ги няма фотографите от вестниците да увековечат сцената. — Довиждане, Стийв. — Той ми помаха, като че ли се отдалечаваше с влак, и отмина.
Загледах се след него.
Това съвпадение ли беше?
Първо Франк Латимър, сега Марк Крийдън. Според доклада на Уоли жените и на двамата бяха крали от супермаркета „Добре дошли“.
Питах се дали и Крийдън не е бил току-що у Горди. Беше ли си платил откупа, за да получи парче от изобличаващия филм?
Продължих пътя си. Намерих с известно затруднение малката двуетажна къща на Горди. Беше доста встрани от пътя. На стотина метра от задния двор на къщата се виждаше товарният вход на „Добре дошли“. Големият магазин тънеше в мрак, но през жълтите пердета на долния етаж в дома на Горди се забелязваше светлина. Останалата част от къщата беше тъмна.
Минах по пътеката, от двете страни на която имаше провиснали розови храсти. Натиснах звънеца. Звукът долетя отвътре, после заглъхна.
Малко се бях запотил, усещах дланите си студени и лепкави. Сърцето ми биеше неравномерно — туп-туп-туп. Знаех, че е лудост да идвам тук, за да дам пари на изнудвач, но другият вариант-да отида в полицията, макар статията за Шулц да беше спряна — бе прекалено опасен за Линда, прекалено опасен и за мен. Вестта за глупавата и ненужна кражба би могла да достигне до Чандлър, а това би означавало край на кариерата ми.
Никой не се показваше, затова звъннах отново. Огледах късата тъмна пътека зад себе си разтревожен да не би някой да ме наблюдава.
Когато отново не ми бе отворено, се поколебах, после сложих ръка върху бравата, натиснах я и леко тласнах навътре. Вратата се отвори. Стоях нерешително пред малкото антре. Светлината, която идваше от хола — вратата му беше открехната, — падаше върху закачалка за палта, на която имаше оръфан шлифер и шапка с още по-изпаднал вид.
Не ми се искаше някой минувач да ме види, затова влязох и затворих вратата зад себе си.
Чудех се дали Горди живее сам. Възможно ли бе да е женен и съпругата му да знае, че е изнудвач?
— Горди!
Казах го малко по-силно и зачаках.
Чух как някъде се включи компресорът на хладилник, но иначе навсякъде цареше тишина.
— Горди!
Отидох до вратата, почуках и я отворих по-широко.
Колко пъти досега бях чел за такава сцена в книгите и я бях гледал по телевизията!
Мизерна стая със загубили окраската си избелели тапети, грозни, стари, местени многократно мебели, евтин, износен килим. Имаше жалки репродукции на пейзажи от Ван Гог и няколко вехти книжлета, струпани на една полица. Телевизор, полупразна бутилка уиски, а на рафта над камината френска кукла със залепени влакънца върху чатала. Принадлежностите на дома, макар и не кой знае какъв дом.
Но централният обект в тази тъжна и неприветлива стая прикова вниманието ми.
Джеси Горди седеше с лице към мене. Ръцете му бяха върху опорите на паянтовия стол. Предната част на синята му риза и размъкнатото му сиво сако бяха просмукани с кръв. Още кръв имаше в краката му — цяла локвичка се бе събрала около единия му крак.
Устните му бяха дръпнати встрани и разкриваха жълтите му като на плъх зъби в гримаса на омраза и страх. Очите му се бяха впили в мен — мъртви, но пълни с ненавист.