— Но за мене ще е по-лесно. Тебе може и да те видят. Утре ще увия в нещо пистолета, ще го сложа в найлонов плик и ще го пусна в някоя кофа, когато отивам на работа.
— Това е нещо, което няма да направиш. — Изправих се. — Не трябваше да идвам тук. Сам ще се справя.
Тя се усмихна уморено, после вдигна рамене.
— Добре. На мъжете им е нужно да се правят на герои, нали? Навярно няма смисъл да те убеждавам, че не си този тип.
Погледнах я и почувствах колко ми е нужна тя, разбрах, че я обичам. Свалих кобура и го оставих на масата заедно с пистолета.
— Аз не съм герой, Джийн. Искам да ти призная…
— Моля те, не сега! — Гласът й беше рязък. — Аз ще хвърля пистолета. Сега си иди вкъщи.
Изправи се, отиде до входната врата и я отвори. Поколебах се, но тръгнах след нея.
— Благодаря — кимнах аз. — Много ми се иска, когато намеря изход от тази бъркотия, да поговорим за теб и мен.
— Нека не се занимаваме с прекалено много неща, Стийв — прошепна тя и ми затвори вратата.
Взех асансьора и се спуснах с него. Влязох в колата и останах там замислен.
Толкова силно желание изпитвах да й кажа, че я обичам, но тя беше права, разбира се. Моментът не беше подходящ. Заставих се да мисля за следващия си ход. Реших, че едва ли е разумно да отида в полицията и да докладвам, че съм загубил пистолета си. Това трябваше да стане на сутринта. Щях да им кажа, че съм оставил оръжието в жабката на колата, когато съм си тръгвал от работа. Паркирал съм на същото място на другата сутрин и тогава съм се сетил за пистолета — открил съм, че го няма. Веднага съм отишъл в полицейския участък да докладвам за кражбата.
Докато Крийдън държеше устата си затворена и докато не откриеха филма, който свидетелства, че Линда е крадла, имаше надежда за мен. Дори да намереха накрая пистолета и да докажеха, че Горди е бил убит с него, нямаше съдебен състав, който би ме осъдил за убийството му въз основа на толкова слаби доказателства.
Но не всичко се подреждаше така лесно.
Когато спрях пред вратата на гаража си, видях, че пред нас чака полицейска кола. Сърцето ми се разтуптя само при вида й. Излязох да отворя вратата на гаража, а един широкоплещест масивен човек излезе от служебната кола. Беше сержант Лу Бренър.
— Господин Мансън?
Обърнах се:
— Здравейте, сержант.
— Искам да поговорим.
— Разбира се. Само да прибера колата и ще влезем вътре.
Той отстъпи. Наместих колата в гаража, изгасих лампата и отидох при входната врата. Вече с мъка контролирах нервите си.
Влязохме заедно в хола.
— Сядайте, сержант. Какво има?
Бях се настанил зад бюрото си, а той продължаваше да стои пред мене. Острите черти на лицето му изглеждаха като издялани от камък. Подвижните му очички ту се спираха върху мен, ту шареха из стаята.
— Ваш ли е автоматикът калибър 38 номер 4553 с разрешително номер 75560? — попита ме той.
— Имам автоматик, сержант. Не му знам номера, естествено. — Извадих портфейла си, намерих разрешителното и му го подадох. Той го разгледа и го остави на бюрото ми.
— Къде е пистолетът?
— В жабката на колата.
— Искам да го видя.
— Защо?
— Няма значение защо. Идете да го вземете.
— Имате ли заповед за обиск, сержант? — попитах го.
Той кимна като че ли одобряваше чувството ми за законност.
— Не, но мога да получа.
— А не бихте ли ми казали за какво става дума? Тогава може би ще стана по-сговорчив. Не съм склонен обаче да ви оставя да ми държите такъв тон, сержант.
Той ме изгледа с ледените си очички, после извади нещо малко от джоба на сакото си и го остави на бюрото пред мен. Беше гилза от патрон.
— Е, и? — попитах аз, без да променям изражението на лицето си.
— Чували ли сте за Джес Горди?
— Той е управителят на магазина „Добре дошли“ в квартала.
— Да — кимна Бренър. — Някой го е застрелял, а това е гилзата, която открих на местопрестъплението.
Пресегнах се и взех гилзата, завъртях я между пръстите си. Очаквах да я грабне, но той не помръдна. Вдигнах глава към него. Гледаше ме безизразно.
— На това не му ли казват улика? — попитах.
— Да.
Извадих носната си кърпа и внимателно изтрих гилзата, а после я върнах на бюрото, без да я докосвам повече.
— Ще си я вземете обратно, нали?
— Задръжте я. Като подарък. — Той замълча, после продължи:
— По-добре е, че Горди го няма. — На суровите му устни се изписа мрачна усмивка. — Ако вече не сте го направили, отървете се от пистолета и докладвайте, че сте го загубили. Като сте застреляли тази гадина, сте направили добро на много хора.
— Какво ви кара да мислите, че съм го застрелял, сержант?
— Тази гилза. Тя е от новия модел. Първата доставка сте получили вие. Службата ми изисква да държа сметка за такива дреболии.