— Това все още не означава, че аз съм го застрелял.
— Можете да го обясните на съдията. — Тръгна към вратата, спря се и добави:
— И внимавайте. Случаят е даден на лейтенант Голдстийн. Сега той е на местопрестъплението и се е разприказвал много. Би могъл да се добере до вас. Случи се така, че аз приех сигнала и се озовах първи там. Но той ме харесва, колкото човек харесва тумора си.
— Аз не съм го убил.
— Щом можете да го докажете пред Голдстийн, значи не сте го убили.
Той отново тръгна към вратата, но аз го повиках:
— Сержант…
Спря се.
— Казахте ми нещо. Цитирам: „Като сте застреляли тази гадина, сте направили добро на много хора.“ Това отнася ли се и за вас?
— Не се увличайте, Мансън. Все още не сте се отървали. — След тези думи накрая излезе.
Останах неподвижен, загледан в гилзата, докато не чух как полицейската кола потегля. Тогава я прибрах в джоба си.
Спомних си, че според Уебър Бренър бил просто луд по жена си. Дали и тя не е крала от „Добре дошли“, а Горди не е изнудвал и Бренър?
Помислих си за лейтенант Ейб Голдстийн. Беше амбициозно и умно ченге. Ако откриеше лентата с компрометиращите снимки, щях да го загазя, но това се отнасяше и за Крийдън, Латимър, може би и за Бренър.
Набрах номера на Джийн, тъй като ми се искаше да чуя гласа й. Нямаше никой. Слязох в мазето до котелното и хвърлих гилзата в пещта, после се върнах в хола. Отново звъннах. И отново никой не вдигна слушалката. Пушех, размишлявах и се тревожех. След половин час пак набрах номера й.
— Да.
Звукът на гласа й ми подейства като убождане със спринцовка в ръката.
— Опитвах се да се свържа с теб, Джийн. Аз…
— Не сега. Утре в редакцията. — В гласа й се усещаше напрежение. — Всичко е наред… знаеш за какво говоря. Току-що се върнах. Всичко е наред. — И затвори.
Поех дълбоко дъх. Тя е успяла да хвърли пистолета!
Гледах в пространството все така замислен.
Очакваше ме още една дълга и самотна нощ.
Допивах кафето си, когато момчето от пощата остави „Калифорния Таймс“ на прага ми. Взех го и се наложи дълго да търся съобщението за смъртта на Горди. Намерих го забутано на трета страница.
Пишеше само, че управителят на супермаркета „Добре дошли“ е открит от близката си приятелка, госпожица Фрида Хос застрелян. Разследването се ръководи от лейтенант Ейб Голдстийн. Според него е било стреляно между 20.30 и 21.00 часа вечерта и, изглежда, няма ясен мотив.
Очевидно за „Калифорния Таймс“ убийството на Джеси Горди не представляваше особен интерес.
Фрида Хос? Близка приятелка? Колко близка по-точно и дали знаеше, че Горди беше изнудвач?
Погледнах часовника си. Беше 8.15 часа. Време да отида в полицейския участък и да докладвам, че съм загубил пистолета си. Постоях достатъчно, за да си припомня историята, която смятах да разкажа в полицията, после заключих къщата, изкарах колата от гаража и подкарах към центъра. Спрях пътем да си купя цигари. Винаги вземах цигарите си от вестникарската будка при хотел „Империал“, тъй като там лесно можех да спирам. Оставях колата във вътрешния двор и спокойно си вземах цигари от хотела, без да се тревожа от глоби за неправилно паркиране.
Добродушната дебелана, която работеше на будката, извади три пакета „Уинстън“ още като ме видя.
— Добро утро, господин Мансън — поздрави ме тя. — Чувам, че при вас, в Ийстлейк, са се случили някои неща.
— Така е. — Платих за цигарите. — Живеем в свят на насилие.
— Съвършено прав сте. — Тя поклати глава. — Ще опишете ли това убийство в списанието си?
— Едва ли. Изглежда, още не са известни много подробности.
— В следобедните вестници сигурно ще има повече. Аз обичам материалите за интересни убийства.
Умишлено се заприказвах с нея, за да види полицията, ако ме следеше, че съм напълно спокоен.
— Хей! — плеснах се по челото аз. — Днес имам толкова работа! Бърборим вече десет минути.
— Така си е — засмя се тя. — Всичко хубаво, господин Мансън.
Подкарах към сградата на редакцията.
Джоуи Смол, нощният пазач, тъкмо си тръгваше. Когато ме видя, дойде при мен.
— Добро утро, господин Мансън. Разбрах, че сте имали някакви неприятности в Ийстлейк.
— Да. — Пресегнах се през седалката за чантата си.
— В наши дни на хората постоянно им се случват неприятности.
— Така е.
Той се прозя.
— Довечера ще останете ли до късно, господин Мансън?
— Възможно е.
— Ще се видим тогава. — Махна ми и се отдалечи.
Изчаках го да си тръгне, после изтеглих колата от паркинга и подкарах към участъка.