Дежурният сержант Джак Франклин местеше насам-натам някакъв жълт формуляр и изглеждаше отегчен. Беше набит мъж на средна възраст и преди да го повишат, работеше в транспортната полиция; веднъж се бе опитал да ми състави акт за превишена скорост. Обвиненията му бяха отхвърлени, а самият той бе смъмрен. Не можеше да се каже, че ми е приятел.
Когато ме позна, лицето му се изопна.
— Добро утро, сержант — поздравих го аз.
— Нужно ли ви е нещо?
— Искам да докладвам за откраднат пистолет. — Извадих разрешителното си и му го подадох.
Той завъртя молива в лявото си ухо, разгледа разрешителното и ме погледна:
— Е, и?
— Бях оставил пистолета в жабката на колата, когато си тръгнах за вкъщи снощи. Тази сутрин отидох на работа, отворих жабката… и го нямаше.
Франклин извади молива от ухото си, проучи го, изтърси малко ушна кал и премести друг формуляр пред себе си.
— Име и адрес?
След като споменах Ийстлейк, той се стегна.
— Живеете в Ийстлейк?
— Така ви казах.
— И съобщавате, че ви е откраднат автоматик 38.
— Да.
Той посочи с дебелия си пръст една пейка до стената:
— Седнете там.
— Имам работа — възразих. — Само докладвам, че са ми откраднали пистолета. Това е всичко.
— Така ли мислите? — изсумтя той. — Сядайте.
Аз не се помръднах. Той ме изгледа мрачно, после натисна бутона на вътрешния телефон.
— Господин лейтенант? При мене има един човек, който живее в Ийстлейк и твърди, че са му откраднали автоматик 38.
Един тих глас нареди:
— Моля ви, пратете го при мен, сержант.
Франклин ми посочи вратата:
— Втората врата на първия етаж.
Изкачих се по голите стъпала. Почуках, завъртях дръжката и влязох.
Лейтенант Ейб Голдстийн седеше зад паянтово бюро в малка, неугледна стаичка.
Двамата с Линда понякога го бяхме виждали в кварталния клуб. Беше една от звездите на шампионатите по бридж, които се провеждаха там. Беше ерген и някои го смятаха за педераст, но хората, които го познаваха добре, твърдяха, че в живота му има само два интереса — работата в полицията и бриджа. Беше малко над четиридесетте, със стоманеносиви очи, голям извит нос и късо подстригана гарвановочерна коса. Беше си спечелил славата на проницателен и умен полицай, без помощта на когото шефът на полицията Шулц би бил отдавна пенсиониран.
— Здравейте, господин Мансън — поздрави ме той. — Вие ли докладвате за загубен пистолет?
— Здравейте, лейтенант. — Приближих се към бюрото, а той се изправи от другата страна. Кимна ми към един стол. И двамата седнахме.
— Как е госпожа Мансън?
— Добре е. Вижте какво, лейтенант, в момента би трябвало да съм на бюрото си в редакцията, така че може ли да свършим по-бързо? Просто докладвам за изгубен пистолет. — Подадох му разрешителното. Докато той го четеше, продължих:
— След нападението срещу Митфорд господин Чандлър реши, че трябва да нося оръжие. Получих го вчера вечерта. Когато си тръгвах за вкъщи снощи, оставих пистолета в жабката на колата си. И забравих за него. Когато отидох на работа тази сутрин, открих, че го няма.
Той издърпа един бележник към себе си и взе писалка:
— Нека уточним всичко това, господин Мансън. Кога напуснахте редакцията снощи?
— Към 19.30.
— И си отидохте право вкъщи?
— Не. Първо минах покрай закусвалнята срещу нас, за да хапна, после се прибрах.
— Не вечеряте ли обикновено у вас? — Той вдигна глава към мене, като въртеше писалката си.
— Да, но снощи жена ми бе излязла на вечеря с една приятелка.
— Заключихте ли колата?
— Не. Глупаво от моя страна. Оставих пистолета в жабката и отидох в закусвалнята. Исках да се прибера вкъщи колкото може по-бързо.
— И след като вечеряхте, се прибрахте право вкъщи?
— Точно така. Но взех някои писма и отидох с колата до дома на госпожица Бауър, където беше жена ми. Дадох й пощата и си поприказвахме. Тя и госпожица Бауър на другата сутрин тръгваха за Далас, тъй като майката на жена ми е болна. После се прибрах вкъщи.
— Оставили сте колата пред дома на госпожица Бауър?
— Да.
— Без да я заключвате?
— Да.
— По кое време се прибрахте вкъщи?
— Мисля, че малко преди девет. Оставих колата в гаража и седнах да работя. Тази сутрин минах покрай хотел „Империал“ да си взема цигари. Оставих колата…
— Незаключена? — прекъсна ме Голдстийн.
— Да. Пристигнах пред редакцията, видях, че пистолетът е изчезнал… и ето ме тук.
Голдстийн прегледа бележките си.
— Значи от момента, когато сте оставили пистолета в жабката, изобщо не сте заключвали колата?
— Да. Глупаво е наистина, лейтенант, но сега съзнанието ми е обременено с много неща, сред които на последно място е заключването на колата.