Представата на Линда за рая се покриваше с Ийстлейк. Някои от приятелите й живееха там. Съобщи ми, че е немислимо ние да живеем където и да е другаде. Така че купих къщата с ужасяваща ипотека — трябваше да плащам по 10 000 долара годишно за такси, данъци за собствеността и лихви.
Нанесохме се и Линда беше доволна. Обзавеждането довърши окончателно спестяванията ми. Не е нужно да си кривя душата — къщата беше прекрасна и аз се гордеех, че съм неин собственик, но в едно ъгълче на съзнанието ми трептеше мисълта за цената й. Съседите ни бяха млади хора като нас, но съпрузите явно бяха с по-добри финансови възможности от мен. Всяка вечер или ходехме някъде, или приемахме гости. Линда, разбира се, продължаваше да ме врънка за собствена кола. Купих й един мини остин, но и с това желанията й не секнаха. Искаше нови елегантни дрехи — приятелките й били винаги с нови тоалети, а тя с какво стояла по-долу от тях? Линда не умееше да готви и мразеше домакинската работа, затова наехме Сиси, едра негърка, която започна да идва с разнебитения си форд през седмица и всяко нейно посещение ми струваше двадесет долара. Тридесетте хиляди годишно, които бяха изглеждали толкова добре при постъпването ми на работа при Чандлър, се стопиха ей така.
Списанието поне имаше успех. Извадих късмет, че попаднах на двама първокласни репортери — Уоли Митфорд и Макс Бери, които взех при себе си. Детективското бюро на Чандлър ме снабдяваше редовно с данни. Той ми зае и своя рекламен агент, който наистина си разбираше от работата. Продажбата на списанието не ми създаваше никакви проблеми. С помощта на Митфорд и Бери повдигнах булото на редица нередности и съответно си спечелих много врагове. Това не можеше да се избегне. Нали нападах администрацията и политиците. След четвъртия брой вече знаех, че съм станал обект на омраза, но в материалите се придържах така стриктно към фактите, че нападаните от мен служители наистина нищо не можеха да направят.
Веднъж бях поседнал на слънце и си правех равносметка наум. Изведнъж ми стана ясно колко уязвим мога да бъда, ако някой от враговете ми реши да надникне в личния ми живот. Бях задлъжнял с 3000 долара към банката. Явно живеех не според чергата си. Изглежда не бях в състояние да огранича харченето на Линда. Ако на някой репортер му хрумнеше, би могъл да загатне, че бракът ни е доста разклатен, а това, знаех си, би разтревожило Чандлър, чийто семеен живот беше безупречен.
В следващия брой на „Народен глас“, който трябваше да излезе в средата на месеца, нападах капитан Джон Шулц, шефа на полицията. С известни резерви споменавах, че не е съвсем ясно с какво е платил кадилака си, как е купил сто хиляди доларовата си къща, с какви пари е пратил двамата си синове в университета и е облякъл жена си с визон. Чандлър ми беше поръчал да нападна Шулц, защото го мразеше. Аз пък бях написал истината, но да се нахвърляш върху шефа на полицията означава единствено, че си търсиш белята. Знаех си, че след като списанието се появи из улиците, трябва много, много да внимавам.
Седях до празния плувен басейн и се чудех дали онова, с което се бях захванал, е разумно. Не притежавах квакерския манталитет на Чандлър.
Бях се заел с тази работа заради парите. За него нещата стояха по-просто — можеше да се погрижи в съда за всяка клевета срещу себе си, а и беше кръстоносец по природа. Аз не бях.
Утре се падаше първо число от месеца. Щеше да бъде и денят за уреждане на сметките — трябваше да си платя дълговете от миналия месец. Отидох до бюрото си и започнах да пресмятам какви са общите ни разходи с Линда. Сумата излезе с 2 300 долара по-голяма от тримесечното възнаграждение, което очаквах от Чандлър. Проучих собствените си сметки. Като се изключат екстравагантните покупки на Линда, най-обемисти бяха сумите за спиртни напитки и месо. Когато два пъти седмично угощаваш десетина-петнадесет души, когато им осигуряваш огромни пържоли и концентрати, колкото им душа иска, ти наистина рискуваш да изпуснеш края на харчовете си, а като се добавят и надниците на Сиси, месечните вноски за двете коли, всекидневните разноски, данъкът общ доход и имуществените такси, просто се чудех как не сме го загазили повече.
Облегнах се в стола с чувството, че съм попаднал в капан. Налагаше се да направя нещо, но какво? Очевидно къщата трябваше да се продаде и да се преместим в малък апартамент в друг район, но вече се ползвах с името на преуспяващ човек сред съседите си от Ийстлейк; можех ли да си позволя да развея бяло знаме и да се предам?