— Вероятно. Е, лейтенант, аз наистина трябва да се върна в редакцията.
— Разбира се. — Той отново ме изгледа внимателно. — Възможно е да се наложи пак да ви се обадя, господин Мансън.
— Когато пожелаете — съгласих се аз и излязох.
Останах за малко в колата си, без да потеглям, като премислях разговора ни. Изглеждаше доста правдоподобно, че убиецът на Горди е взел всички филми и фотоувеличенията. Тревожеше ме обаче заключението на Голдстийн, че става дума за изнудване, до което той бе стигнал така бързо. Голямата ми лъжа беше, че не разказах за срещата ми с Крийдън на Ийст авеню, но пък Крийдън също беше замесен, така че той със сигурност нямаше да проговори. После си спомних и нещо друго. Бях казал на Голдстийн, че Горди е идвал в редакцията да приказва с мен за рекламни материали. Спомних си и че записът със заплахата му още беше на магнетофона у нас. Ако Голдстийн изведнъж решеше да претърси дома ми със заповед за обиск, бях загубен. Трябваше веднага да изтрия лентата. Подкарах обратно към къщи. Спрях отпред и бързо минах по алеята, отключих входната врата и тръгнах към ъгъла, където стоеше магнетофонът. Бях на половината път през стаята, когато видях, че ролката я нямаше. После забелязах, че нещо просветва на пода край френските прозорци — няколко пръснати стъкълца. Разгледах прозореца. Някой беше строшил стъклото близо до дръжката.
Върнах се при магнетофона. Човекът, който бе взел ролката, просто я бе изтръгнал, скъсвайки я. Парченце от нея бе останало в главата на магнетофона. Прибързана, паникьосана работа, но човекът, който бе взел лентата, сега разполагаше с доказателство, че съм бил изнудван от Горди.
Полицията? Бях сигурен, че не е тя. Полицията не би строшила прозореца така. Тогава… кой е бил?
Стоях и се борех с надигащата се у мен паника, но знаех, че магнетофонният запис криеше същата опасност за мен както негатива и пистолета, ако някога ги откриеха. После се сетих за фотоувеличението с образа на Линда, която прибира шишенцето парфюм в чантата си — бях го сложил в чекмеджето на бюрото си. Отидох там и го отворих. Фотоувеличението вече го нямаше.
Телефонът иззвъня и ме стресна.
Беше Джийн.
— Стийв? — В гласа й се чувстваше тревога. — Какво става? Идваш ли? Бюрото ти е отрупано с работа, а и Макс е дошъл и те чака.
Успях някак да запазя гласа си спокоен:
— Тръгвам веднага.
Извадих носната си кърпа и избърсах лицето и дланите си. Мисълта, че трябва цял ден да се бъхтя в редакцията ми беше противна, но работата трябваше да се свърши.
Тогава се звънна и на входната врата.
Надникнах през прозореца и видях ролс-ройса на Крийдън паркиран отпред. Излязох и му отворих.
— Надявах се да те заваря вкъщи — започна той. — Ще ти отнема само минутка.
Направих крачка встрани и го пуснах да влезе.
Той премина в хола, спря се, огледа се, после заключи:
— Някой е влизал с взлом тук.
— Да не говорим за това — предложих аз. — Твоята и моята жена са крадли. Единственият начин да запазим имената им чисти, а и ние двамата да не бъдем обвинени в убийство, е да държим устите си затворени. Мене Голдстийн вече ме разпита. Скоро ще дойде и твоят ред. Не му казах, че сме се срещнали на Ийст авеню; предлагам и ти да не му казваш.
— Вече си бил в полицията?
— Да. Нали няма да се разприказваш?
— Разбира се. — Той започна да крачи из стаята. — Може ли човек да проумее защо крадат жените? Да речеш, че съм лишавал Мейбъл от нещо, ще сбъркаш.
— Горди изнудва ли и тебе?
След като не ми отговори, продължих:
— От мене поиска двадесет хиляди. А от тебе колко?
Той повдигна широките си рамене:
— Осемдесет хиляди.
— И как подходи към тебе?
— Спря ме на улицата.
— Значи не е идвал у вас или в службата?
— Не. Тъкмо влизах в колата си, когато се появи и постави условията си.
— Снощи ли смяташе да му платиш!
— Довечера. Наложи се да разпродам това-онова.
Спогледахме се.
— Нали ти е ясно, че ние двамата бихме могли да сме сред заподозрените за убийството му?
— Да.
— Е, това е положението — заключих аз. — Ти ще прикриваш мене, а аз — тебе… Съгласен ли си?
Той ме изгледа:
— Никога не съм имал пистолет. — Тръгна към вратата и се спря. — А ти?
Гледах го в очите, но не отговорих.
— Мисля, че твоето положение може да е по-сериозно от моето. — С тези думи той пристъпи тежко, излезе от къщата и се отправи към ролс-ройса си.
ГЛАВА ПЕТА
Джийн не бе преувеличила, като каза, че бюрото ми е отрупано с работа. Заварих също Макс Бери да крачи из кабинета ми като тигър в клетка. Прекарахме цялата сутрин в работа върху статията за Хамънд. Докато бях с него, естествено, не можах да разменя и дума с Джийн.