— Чудесно. Тогава, да речем, към седем часа. Ще ми се да си легна по-рано тази вечер.
— Добре, господин Чандлър.
Отидох в стаята на Джийн и й съобщих, че Чандлър я е поканил на вечеря.
Тя разпери ръце, а по лицето й се изписа израз на отчаяние:
— Не може да бъде!
— Това е положението.
— Но аз трябва да зарежа всичко тук и да си отида вкъщи, Стийв. Нужно е да се преоблека. Жена му винаги е толкова официална. Ще се видим там в седем.
Върнах се пак на собственото си бюро, обадих се в печатницата и попитах дали ще могат до един час да ми извадят коректурите от статията за Хамънд. Тъй като все пак Чандлър беше собственик и на печатницата, те отговориха, че ще могат.
Погледнах часовника си. Оставаше три четвърти час преди да ми се наложи да тръгна. В суетнята не бях обърнал внимание, че Станстед не ми се бе обадил.
Набрах номера на болницата. Станстед ми се извини, че не ми е позвънил.
— Направиха му операция. Щях да ти се обадя, но господин Борг беше досега при мен.
— Борг?
— Точно така. Той идва от страна на господин Чандлър, нали? Уоли ще се оправи. Още два-три дена и след като налягането в мозъка му спадне, вече ще може да бъде посещаван. Господин Борг настоява да бъде преместен в някаква клиника в Маями веднага щом състоянието му позволи това. Господин Чандлър наистина се грижи за хората си.
— След два-три дена ще мога да говоря с него, така ли?
— Така мисля. Но полицията има предимство. Лейтенант Голдстийн вече няколко пъти се обажда.
— Аз ще мина в петък.
— Добре.
Замислих се за миг. Дали Уоли ще разкаже на полицията историята за Горди? Бях сигурен, че Шърли ще го види първа, когато дойде в съзнание, така че трябваше да я предупредя да убеди Уоли да не казва нищо. Обадих се в дома на Уоли, но никой не вдигна телефона. Шърли навярно не се бе върнала от болницата. Е, разполагах с два дена. Нужно беше да се действа. Заключих кабинета и тръгнах към колата си. Отбих се в печатницата и взех коректурите от статията за Хамънд. Забавих се малко, докато ги прегледам. Сториха ми се добри. После подкарах към разкошната къща на Чандлър, където пристигнах в 19.05 часа. Поршето на Джийн вече бе паркирано отпред. Камериерът, доведен от Англия, ме въведе в обширното фоайе — всеки мебел в него си имаше история и цена, а картините, в позлатените си рамки и със специално осветление, бяха истински музейни експонати.
— Влизай, Стийв — покани ме Чандлър.
Джийн, която изглеждаше прекрасна в семплата си бяла рокля, държеше чаша мартини. Лоуис Чандлър стоеше до нея и ми се усмихна, когато тръгнах към тях.
Лоуис Чандлър беше двадесетина години по-млада от съпруга си, което означаваше, че е на тридесет и шест-седем. Беше висока и елегантна, с изискани маниери. Изглежда, не се занимаваше с нищо друго освен да прави компания на гостите на съпруга си, да си купува дрехи, да посещава козметичните салони и да изглежда чаровна. Беше съвършена и аз изпитвах чувството, че да се опреш в нея би било същото като да докоснеш маслените бои на ненапълно изсъхнала картина шедьовър. Гъстата й, безупречно фризирана коса бе боядисана в гарвановочерен цвят. Големите зелени очи, малкото заострено носле, чувствената уста и решително издадената брадичка обясняваха защо Чандлър се бе оженил за нея и защо я обичаше така силно.
— Явяваш се тук като непознат човек, Стийв-усмихна ми се тя. — Напоследък почти не те виждаме.
Побъбрихме за това-онова, докато пиехме аперитива си, после се заехме с пребогатата вечеря, по време на която Чандлър говори за пътуването си до Вашингтон. Разказа ни как изглежда президентът, сподели мнението си, че проблемът с инфлацията е на път да бъде разрешен, както и че той и президентът вече са на малки имена. Докато ни поднасяха десерта, Лоуис изведнъж го прекъсна и като изгледа съпруга си, каза:
— Скъпи, само ти ли ще говориш? Нека сега Стийв ни разкаже за онова странно убийство в Ийстлейк.
— Права си, мила — лъчезарно се съгласи Чандлър. — Убийство ли? Какво е станало?
Лоуис се обърна към мен:
— Ти ще ни кажеш. Кой е този човек и защо са го застреляли?
— Нямам представа защо са го застреляли. — Усещах как тя ме гледа любопитно. — Беше управител на супермаркета „Добре дошли“.
— Това го знам! Пишеше го във вестниците. Въпросът е защо?
— Дори в полицията не знаят. Някой е влязъл у тях и го е застрелял. Не знам нищо повече. — Забелязах отегчение на лицето на Чандлър.
— Някой наркоман е търсил пари — махна с ръка той. — Такива неща се случват всеки ден.
— Но в квартал като Ийстлейк положително има по-богати домове от неговия, нали? — Лоуис продължаваше да гледа към мен. — Не мисля, че този човек е имал кой знае колко пари.