Все още мислех за нея, когато Макс Бери влезе по работа. От този момент чак до обедната почивка бях непрекъснато зает. Отидох да хапна в клуба си и тъкмо сядах, когато Хари Митчъл дойде на масата ми.
Поръчахме си доста оскъден бизнесменски обяд — главно маруля и домати, допълнени с тънък резен шунка.
Говорехме си за това-онова, когато Митчъл възкликна:
— Ще знаеш, Стийв, ние в Ийстлейк живеем като в аквариум за златни рибки. Удари ми един, ако говоря глупости, но хората разправят, че ти и Линда се разделяте. Хей… почакай. Ако съм изтърсил някоя щуротия, просто ми го кажи и да забравим за това, но за мен е важно.
Вторачих се в него:
— Мисля, че не те разбирам.
— Би ли могъл да потвърдиш, че ти и Линда се разделяте?
Той забоде едно доматче, после го сложи обратно в чинията си.
— Мога да го потвърдя.
— Извинявай, но на мене ми е ясно какви са причините. На Линда й е нужен човек, с когото да споделя живота си. — Той ми се ухили. — Слушай, Стийв, смяташ ли да останеш в онази голяма къща? Ако мислиш да я напуснеш, имам купувач за тебе.
Облегнах се и напълно забравих за обеда си. Мисълта, че бих могъл да продължа да мъкна на гърба си къщата заедно със Сиси, бе кошмар, за който бях забравил.
— Бих могъл да дам обява за нея — подхвърлих предпазливо.
Той се приведе и ме потупа по китката:
— Приятелю! Имам добра новина за теб! Майка ми и баща ми от край време мечтаят да се заселят в Ийстлейк. Ние се разбираме много добре в семейството. Досега все не можех да попадна на свободна къща за тях. Ти си платил седемдесет и пет хиляди долара, нали?
— Да.
— Татко е доста добре материално. Предполагам, че би ти предложил осемдесет и пет хиляди. Какво ще кажеш?
— Ще трябва да си помисля, Хари. Цените на недвижимите имоти нарастват от ден на ден. Да поговорим след една седмица, а?
Той побутна още малко салатата си и заяви:
— Аз вече споменах за това на баща ми. Подлудя по къщата ти. Виж, той вече притежава две жилища и не му се занимава с обзавеждане на още едно. А аз познавам дома ти. Обзаведен е с вкус. Би ли продал всичко както си е — с мебелите, спалното бельо и така нататък? Би ли го направил?
Поех дълбоко дъх.
— Възможно е, само че ми идва малко изведнъж.
Той помълча, докато дъвчеше шунката си.
— Е, да. А ако оставиш мебелите й останалото обзавеждане, би ли се заинтересувал от цена като сто хиляди?
— Да кажем сто и тридесет хиляди, Хари, и да си стиснем ръцете.
Той широко се усмихна и ме тупна по рамото.
— Ах ти, стари конекрадецо! Да си стиснем ръцете! Боже мой! Колко приятно било да харчиш парите на другите хора! Кога може да се нанесат?
— Получа ли парите, веднага се изнасям.
— Ето това е мъжки разговор. — Той извади чековата си книжка, написа сумата и ми подаде чека.
— Добре. Значи се изнасям в края на седмицата.
— Случаят трябва да се полее. Твоето какво да бъде?
Тръснах глава, бутнах назад стола си и се изправих.
— Чака ме списанието, Хари. Предай на родителите си, че ако искат, могат да се нанесат следващия понеделник. — Потупах го по рамото и си тръгнах, като оставих по-голямата част от обяда си непокътната.
Когато се върнах в редакцията, разказах на Джийн за сделката.
— Направо е фантастично! — възкликнах накрая. — Сто и тридесет хиляди! Без да си блъскам главата как да се отърва от мебелите и как да не ме застрелят в Ийстлейк!
— Това е много хубаво — съгласи се тя, — но ще останеш без покрив. Разполагаш само с пет дена, за да се преместиш.
Въодушевен, че ще получа толкова много пари и ще се отърва от къщата, не бях помислил за това.
— Ще отида на хотел.
— В центъра ли ти се иска да живееш?
— Така ми се струва. Пощурявам от това непрекъснато пътуване.
— Ще ти намеря служебен апартамент. Не е проблем. Ако успееш да събереш всичко, което искаш да запазиш, в една стая, ще уредя да дойдат хора да го опаковат и пренесат в апартамента.
Зяпнах я. Да можех да имам такава жена!
— Това е чудесно, Джийн! Наистина ли ще го направиш?
— Разбира се. Затова все пак ми се плаща. — Усмихна ми се, за да заличи грубостта на изреченото, и си тръгна с думите: — Ще го уредя.
Излязох от редакцията малко след 18.00 часа. Бях тръгнал към колата си, когато Франк Латимър се появи от сградата, където се намираше офиса му.
— Хей, Стийв! Какво чувам… щял си да напускаш Ийстлейк?
Знаех, че ще ми се наложи да чуя много такива забележки, затова скъсих максимално отговора си.
— Така е. Линда и аз се разделяме. А само за мен тази къща е прекалено голяма.