— Съжалявам. — Той поклати глава. — Когато Хари ми съобщи, просто не ми се вярваше. Все пак сте направили доста добра сделка с него. Баща му трябва наистина да е много богат, за да може да плати такава сума. Но на нас ще ни липсваш. Защо не се отбиеш за вечеря?
— Трябва да стягам багажа си… Благодаря все пак.
— Е, може и да напускаш Ийстлейк, но това не значи, че няма да се виждаме. Сали ще се разтревожи. Тя обича и двама ви също като мене.
— Може на всекиго да се случи — подхвърлих и влязох в колата си.
Толкова се радвах, че се махам от Ийстлейк! Там всяко движение и всяка прошепната дума се научаваха от всички след секунда. Ако човек живее в центъра, поне няма постоянно да се чувства като златна рибка в аквариум.
Цялата вечер и половината нощ прибирах личните си вещи и тези на Линда в кабинета. Учудих се, че са толкова малко. Сиси бе събрала повечето дрехи на Линда. Аз трябваше да прибера своите.
Имаше и книги, грамофонни плочи, някои дреболии, но почти нищо друго.
Накрая, около полунощ си легнах, но не за да спя.
Не можех да откъсна мисълта си от магнетофонната ролка, която ми бяха откраднали. Мислех си и за Джийн. А тя наистина беше прекрасна. Вярно, казала ми бе, че за онова, което върши за мен й се плаща, но това не я правеше по-малко прекрасна в очите ми. Обаче нещото, което наистина ме задържа буден до малките часове, беше мисълта, че Хари Митчъл бе дочул оттук-от-там истината и ми бе платил сто и тридесет хиляди долара за къщата. Ако изникнеше и втори изнудвач, а аз чувствах, че ще бъде така, новината за продажбата би достигнала до ушите му като сладка музика. Чудех се също дали Бренър е успял да открие нещо за Фрида Хос. Дали тя не би се оказала вторият изнудвач, ако такъв наистина се появеше.
Мислех си и за настъпващия ден. Ако ми потръгнеше, бих могъл да поговоря с Уоли. Стана ми ясно колко много разчитам той да ми помогне да се измъкна от тази бъркотия. Все пак бе разбрал за кражбите от някого, а източникът му би могъл да посочи кой е убиецът на Горди и да ме спаси.
На сутринта в редакцията казах на Джийн, че съм побрал всичките си вещи в кабинета, а тя ме увери, че ще има грижата да бъдат преместени. Дадох й втория ключ от входната врата.
— Поразпитах за жилище, Стийв — продължи тя. — На Ийстьрн авеню предлагат приятно обзаведен апартамент, който сигурно ще ти хареса. Би ли искал да го видиш в обедната почивка?
— Толкова бързо ли става? Тя се усмихна.
— Надявам се да ти хареса. — Остави един фиш на бюрото ми. — Тук са адресът, исканият наем и името на агенцията, която предлага апартамента. Наемът е малко височък, но се надявам да се съгласиш, че си заслужава.
— Ти видя ли го?
— Минах оттам снощи.
Погледнах я внимателно.
— Но нали ми каза за снощи, че имаш среща?
— Мога да правя по две неща едновременно. Закъснях малко, но ми се искаше ти да бъдеш добре настанен. — След това взе изходящата поща и преди да успея да й благодаря, се върна в своя кабинет.
Хапнах надве-натри, после подкарах към Ийстърн авеню — приличен квартал с изглед към парка. Портиерът — едър засмян негър, чието име както ми съобщи, било Сам Уошингтън („Не сме роднини с великия господин Джордж, господин Мансън“) — ми показа апартамента. Едва ли би могло да се намери по-добро място. Имаше голяма спалня, обширен хол и всички останали удобства, включително и подходящо обзавеждане.
Казах, че ще го наема.
— Добре, господин Мансън. Вие наистина случихте.
Върнах се в редакцията и благодарих на Джийн, а тя отвърна, че ще уреди всичко с агенцията, която предлага апартамента.
Около 17.00 часа се обадих в болницата и за щастие попаднах на Станстед.
— Може ли да се видя с Уоли? — попитах го.
— Защо не го отложиш за утре сутринта, Стийв? При него вече бяха жена му и лейтенант Голдстийн. Според мене за днес му стигат тия вълнения.
— Но това е наистина важно, Хенри. Обещавам да не оставам повече от десет минути.
— Е, добре, щом е толкова важно. Но не повече от десет минути.
Казах на Джийн, че ще ходя при Уоли.
— Ще ти взема цветя за случая и ще те помоля да го поздравиш и от мене.
Пристигнах в болницата малко след 18.00 часа с букет теменужки в ръка. На главния вход се сблъскахме със Станстед, който си тръгваше.
— Как е той? — попитах го.
— По-добре, отколкото очаквах, но е нужно да се наблюдава. Окото му ще се оправи. Има обаче някои признаци на амнезия. От полицията, изглежда, не останаха доволни.
Усмихнах се на себе си. Шърли явно бе предала съобщението ми.
Взех асансьора до третия етаж, намерих стаята на Уоли, почуках и влязох.
Видях го на леглото с бинтована глава и с превръзка върху едното око. Докато затварях вратата, рекох: