— Уоли! Радвам се да те видя!
— Здравей, Стийв. — Гласът му бе подтискащо немощен. — Хубаво е, че си дошъл.
Оставих теменужките на шкафчето му.
— От Джийн са… Поздравява те от сърце.
— Тя е чудесно момиче.
— Как си?
— Не особено добре.
Погледнах го и осъзнах колко прав бе Станстед, като го нарече прекалено дебел и прекалено отпуснат.
— Ще се оправиш, Уоли. Веднага щом се привдигнеш, ще заминете с Шърли на почивка в Палм Бийч.
— Да. — Това изглежда не го вълнуваше особено.
— Уоли… не трябва да оставам дълго. Станстед ми определи само десет минути, но това е наистина важно. Джийн ми каза, че си разследвал супермаркета „Добре дошли“ и си попаднал на три имена — Лусила Бауър, Мейбъл Крийдън и Сали Латимър. От кого ги научи?
Дебелото му лице стана безизразно.
— Нищо не разбирам.
— Разследвал ли си супермаркета „Добре дошли“?
— Не.
Усетих студена тръпка.
— Помисли си, Уоли. Откъде би могла Джийн да научи тези имена освен от тебе?
— Нямам представа за какво говориш.
— Уоли, моля те, съсредоточи се. За мен е ужасно важно да разбера кой е източникът на сведенията ти. Знам, че ти винаги се стремиш да запазиш в тайна информаторите си, но този път, поне защото сме добри приятели, те питам откъде научи, че тия три жени са крали от магазина.
Той лежеше срещу мен — дебела отпусната грамада — и ме гледаше безучастно.
— Нямам представа за какво говориш.
— Какво имаше в чантата, която ти откраднаха?
— Данните за Хамънд.
— И нищо за супермаркета „Добре дошли“?
— Изобщо не знам какво е това. Не знам дори за какво става дума.
Приведох се и колкото можех по-строго казах:
— Уоли! Стегни се! Помисли си! Работил си по тия кражби! Открил си човек, който ти е разказал. Разполагаш с имена! Уоли! Кой е този човек?
Явно се бях разпалил и бях повишил глас, защото вратата се отвори и влезе една медицинска сестра.
— Времето ви изтече, господин Мансън. — Гласът й беше равен и окончателен, с какъвто сестрите често си служат.
— Уоли!
— Не знам нищо — измънка той, после хвана превързаната си глава с две ръце и започна да стене.
Сестрата, на практика ме изхвърли със сила. Тръгнах по коридора, взех асансьора и излязох в нощта.
Спрях за момент край колата си. Уоли беше голямата ми надежда. Сега имах чувството, че някаква врата бавно се затваряше под носа ми, а аз се мъчех напразно да я задържа открехната, макар натискът да бе така голям, че тя ме избутваше и не успявах да й устоя.
Дали Уоли страдаше от толкова силна форма на амнезия или някой го бе уплашил така, че ме лъжеше… Както Уебър ме бе лъгал?
Отдалечих се от колата, пресякох улицата и влязох в отсрещния магазин, за да звънна на Джийн от телефонния автомат. След известно забавяне тя вдигна слушалката.
— Джийн… Стийв се обажда. Току-що бях при Уоли. Той твърди, че не е разследвал супермаркета „Добре дошли“. Имаш ли екземпляр от доклада, който си преписала на машина?
Тя помълча и отвърна:
— Не.
— Но си сигурна, че там беше споменал Лусила Бауър, Мейбъл Крийдън и Сали Латимър, нали?
— Да, напълно. Предупредих те, Стийв, че Уоли няма да иска да съобщи имената на информаторите си.
— Каза ми, че имало и други имена. Опитай се да си ги припомниш, Джийн. Това е много важно.
— Вече се опитах. Съжалявам, Стийв, не мога да си спомня нито едно от другите имена. Докладът му беше много кратък. Пишеше, че има доказателства за кражбите, извършени от жителки на Ийстлейк. После бяха посочени имената. Всичко беше надраскано в тефтерчето му. Преписах текста и му предадох и двата екземпляра.
— В тефтерчето му значи.
— Точно така.
— То може и да е у Шърли.
— Да я попитам ли?
— Не. Аз ще го направя. Е, благодаря ти, Джийн… и довиждане.
Върнах се в колата си и подкарах към дома на Уоли.
Шърли си беше вкъщи. След като поговорихме за Уоли и за радостта й, че ще пътуват за Палм Бийч, подхванах:
— Шърли, Уоли използваше тефтерчета за работата си. Трябват ми. Имаш ли представа къде са?
— Разбира се. Господин Уебър ги взе всичките, когато идва у нас. Твърдеше, че господин Чандлър ги искал. Поискай ги от него… той ще ти ги даде.
— Хърман Уебър? — зяпнах я аз.
— Да, дойде при мен веднага след като се върнах. Твърдеше, че на господин Чандлър му трябвали всички тефтерчета на Уоли.
— Ясно. Ще говоря с него.
— Направи го. — Тя сбръчка хубавото си после. — Не бих казала, че господин Уебър ми хареса особено.
— На мене също — съгласих се аз, преди да тръгна.
ГЛАВА ШЕСТА
Хърман Уебър беше едър човек с масивно телосложение, от когото просто струеше излъчването на ченге. Лицето му изглеждаше като изсечено от гранит. Сините му очички се впиваха в събеседника. Тънките му устни никога не се усмихваха и не променяха сухата си линия.