Телефонът иззвъня. Беше Хари Митчъл.
— Ало! Стийв? Ще минеш ли към нас? Да ти приготвя ли пържолата?
Поколебах се, докато оглеждах листчетата по бюрото си. Какъв ли смисъл имаше да оставам тук и да продължавам със сметките?
— Разбира се, Хари. Тръгвам веднага.
Когато оставях слушалката, реших, че може би утре ще намеря някакво разрешение, макар здравият разум да ми подсказваше друго.
Налагаше се да поговоря с Линда, а тази мисъл ме изпълваше с ужас. Знаех, че ще ми направи сцена. Все още ясно си спомнях последната ни голяма свада. Но трябваше да й се каже. Необходимо беше наистина да намалим разходите си. Съдействието й ми бе нужно.
Заключих къщата, слязох в гаража и влязох в колата си. Хари и Пам Митчъл ми бяха приятни. Той печелеше добре от търговията с недвижими имоти. Предполагам, че изкарваше поне три пъти повече от мен. На неделните угощения у тях никога не се събираха по-малко от тридесет души.
Подкарах към дома им, като си внушавах без особена надежда, че утре може би нещата ще изглеждат по-добре.
Джийн Кеси, секретарката ми, беше в кабинета ми и подреждаше пощата, когато пристигнах този понеделник сутринта.
Няколко думи за Джийн — беше на около двадесет и шест години, висока, с тъмна коса и хубава фигура, лицето й беше приятно, без да е красиво, а работоспособността й беше ненадмината. Преди да дойде при мен, бе работила като четвърта секретарка в екипа на Чандлър и той с нежелание се бе лишил от услугите й, като ме увери, че ми прави възможно най-големия подарък, какъвто тя наистина беше.
— Добро утро, Стийв — поздрави ме тя и се усмихна. — Господин Чандлър иска да те види. „Веднага щом пристигне, да ми го пратиш“ — това бяха думите му.
— Каза ли за какво става въпрос?
— Нищо особено. Познавам по тона на гласа му. Не са неприятности.
Погледнах часовника си. Беше 9.08 часа.
— Този човек спи ли понякога?
— Не много… Чака те — засмя се тя.
Така че слязох до колата си и подкарах към сградата на Чандлър.
Секретарката, жена на средна възраст с пронизващи ледени очи, ми махна да вляза в кабинета му.
— Господин Чандлър ви очаква, господин Мансън.
Чандлър бе седнал зад голямото си бюро и преглеждаше пощата. Когато влязох, той вдигна глава, отпусна масивното си туловище върху внушителния стол и ми посочи да седна във фотьойла срещу него.
— Стийв, свършил си чудесна работа. Току-що прочетох коректурите на материала за Шулц. Струва ми се, че този път сме успели да поставим този нехранимайко на мястото му. Много добре е направено.
— И мене биха могли да ме поставят на мястото ми, господин Чандлър.
— Разбира се — усмихна се той, — тъкмо затова исках да си поговорим. Отсега нататък ще бъдеш белязан човек. На ченгетата ще им бъде наредено да те уличат в нещо. Тях ги е страх от мене, но не и от теб. Готов съм да се обзаложа, че до няколко седмици Шулц ще подаде оставка, но преди да го направи, ще се опита да ти отмъсти. Бих искал да те защитя. — Той спря и ме огледа. — Имаш ли някакви лични проблеми?
— Че кой няма? — отвърнах с въпрос аз. — Да, имам лични проблеми.
Той поклати глава.
— Нещо, което не би могло да се оправи с пари ли е?
— Не.
— Наистина ли? Бъди откровен с мене, Стийв. Работата ти в списанието е много ценна. Аз съм на твоя страна.
— Проблемът са единствено парите.
— Така си мислех и аз. Красивата ти жена те е вкарала в дългове, нали?
— Аз сам си се вкарвам в дългове, господин Чандлър.
— Точно така. В наши дни хората често харчат повече, отколкото могат да си позволят. Не се простират според чергата си. Жените им се надпреварват в покупките с останалите жени, а това струва пари. Не си мисли, че не съм наясно с положението само защото не съм имал и никога няма да имам такива проблеми. Последната ти статия заслужава известно поощрение. — Той плъзна един чек по бюрото. — Оправи дълговете си и отсега нататък дръж жена си по-изкъсо. Тя е красавица, но на жените не трябва да им се разрешава да подивяват.
Взех чека. Беше за 10 000 долара.
— Благодаря, господин Чандлър.
— Това не би трябвало да се повтаря. Запомни думите ми: златните рибки няма къде да се скрият, а ти сега си попаднал в аквариум за златни рибки. В момента ти подавам ръка и те оставям да се опиташ да се оправиш, но ако занапред не съумееш да овладееш положението, значи не си подходящият човек за мен.
Погледнахме се право в очите.
— Разбирам.
Отидох до банката и внесох чека в сметката си. Говорих с Ърни Мейхю. Чекът щеше да покрие взетите от мене суми без покритие, да изплати дълговете ми и да ме остави с приличен кредит. Напуснах банката като човек, който е свалил цял тон цимент от гърба си.