Реших отново да се срещна с Уоли тази вечер. Може би щеше да ми разкаже всичко, ако му се доверях, ако подходех внимателно към него, ако му разкажех за бъркотията, в която бях попаднал заради Линда.
Телефонът иззвъня и от този момент до обед работата около списанието не спря.
Следобеда Джийн влезе при мен, за да ми съобщи, че вещите ми вече са преместени в апартамента на Ийстърн авеню.
— Можеш да се нанесеш, когато искаш — допълни тя. — Всичко е готово. Поръчах да ти вземат и някои продукти — кафе, мляко, консерви.
— Ти наистина си чудесна, Джийн. — Гледах я и нещо отново ме жегна в сърцето. — Бих искал да те заведа на вечеря в някое много изискано заведение… Може ли?
— Не, благодаря.
— Но поканата се отнася и за приятеля ти. Бих искал да се запозная с него.
Тя ме изгледа сериозно:
— Виж какво, Стийв. Остави личния ми живот на мира, моля ти се. Мое задължение е да се грижа за теб, когато си в редакцията и у дома си, доколкото ми е възможно. Нека оставим нещата така. — Тя ми се усмихна някак далечно и се върна в стаята си.
Е, помислих си, беше ми казано съвсем ясно.
Имах работа до 18.00 часа, после излязох, като оставих на Джийн да заключи, и се отправих към болницата. Отидох на приемното гише и попитах дали ще мога да посетя господин Уоли Митфорд.
— Изпуснали сте го — съобщи ми момичето.
Зяпнах я:
— Изпуснал съм го? Какво искате да кажете?
— Замина заедно с жена си преди половин час с линейка.
Отново усетих студена тръпка.
— И закъде тръгна?
— Не мога да ви кажа.
— Доктор Станстед още ли е тук?
— В кабинета си е.
Станстед тъкмо се канеше да си тръгва.
— Каква е тази история с Уоли? Научих, че си е отишъл.
Той сви рамене. Изглеждаше уморен и притеснен.
— Не го одобрявам, но това е положението. Откараха го с линейка до летището, откъдето ще вземе самолета за Маями. Той самият искаше да замине и тъй като е достатъчно добре, за да пътува… замина.
— Господин Чандлър ли е уредил това?
— Сигурно. Господин Борг го беше организирал.
— И Шърли ли замина с него?
— Да. Запазено му е място в някаква клиника в Маями или в Палм Бийч.
— Но ти не знаеш коя е клиниката?
— Не. Виж какво, Стийв, имам повече работа, отколкото мога да свърша — нервно каза той. — Сигурен съм, че за Уоли ще се грижат както трябва и че слънцето ще му се отрази добре.
— Да. Е, довиждане, Хенри.
Излязох от болницата, седнах в колата си и се замислих.
Дали всичко това не беше някакъв заговор? Досието на Горди, изчезналият филм и фотоувеличенията, после ролката с магнетофонния запис, която изобличаваше Горди като изнудвач, липсващото тефтерче, а сега и заминаването на самия Уоли. Имах неприятното чувство, че нещо лошо е надвиснало и над мен. Какво да направя?
Открехнатата врата вече се бе затворила. Опитах се да овладея обзелото ме чувство на паника. Казвах си — най-добре ще е да изчакам, с надеждата, че нищо лошо няма да се случи. Някъде дълбоко в подсъзнанието си обаче усещах, че се заблуждавам.
Подкарах към къщи. Беше просто по рефлекс. На половината път се сетих, че там няма никаква храна, така че спрях на познатия ми паркинг до хотел „Империал“. Поръчах си бифтек. Докато плащах сметката, при мен дойде портиерът.
— Господин Мансън?
— Аз съм.
— Търсят ви по телефона… кабина 5.
Изненадан тръгнах натам. Беше сержант Бренър.
— Видях колата ти — делово ми съобщи той. — Искам да поговорим. Знаеш ли пивницата „Полумесец“?
— Не.
— Намира се на Петнадесета улица, близо до големия магазин. Няма как да не я намериш. Ела обаче с такси — и без това няма къде да паркираш. Попитай портиера за Джейк. Ще се видим след половин час.
Излязох и взех такси пред хотела, като оставих колата си на паркинга.
Пивницата „Полумесец“ беше мръсна и полупразна. На бара се бяха подпрели три силно гримирани леки жени. На една от масите двама негри си пиеха бирата. Нечистоплътен младеж с коса до раменете седеше на друга маса и си чоплеше носа.
Докато отивах към бара, някакъв тлъст мъж по риза с къси ръкави избута мръсен парцал пред краката ми и започна да лъска паркета.
— Ти ли си Джейк? — попитах го.
Той ме изгледа, кимна и посочи с палец една от страничните врати. Под погледите на трите леки жени отворих вратата, изкачих няколко стъпала и отворих нова врата.
Бренър пиеше бира. Стаята беше малка — легло, маса и два стола. Пред прозореца имаше съдрана щора. Затворих вратата.
— Това прилича на сцена от долнопробен криминален филм — забелязах аз, докато се настанявах до него.