— Така е, но тук е безопасно. Джейк ми е много задължен. Бих могъл да му осигуря присъда поне за пет години. Сядай.
Издърпах стола и се настаних.
— Фрида Хос — започна Бренър. — И аз, и Голдстийн я разпитвахме. Но не казва нищо дори когато й се упражни натиск. Твърди, че само от време на време спяла с Горди, но не знаела нищо за него. Уплашена е и ни лъже. Явно няма да се разприказва пред представители на закона, но на теб може и да каже нещо. Възможно е да греша, но си струва да се опита.
— Ами ако е изнудвачка? Ако филмът и фотоувеличенията са у нея? Не бих искал да се забърквам с тази жена.
— Би ме учудило. Тя не е от този тип, а аз твърдя, че познавам изнудвачите. Иди да я видиш. Виси в пивница „Синята стая“ на Двадесет и втора улица. Можеш да я намериш там по всяко време чак до утре сутринта. Пияница е. Ако смяташ, че ще се справиш, поговори с нея. Когато някой спи с дадена жена, той рано или късно си разкрива спатиите. Почти сигурен съм, че Горди е заврял някъде филма. Възможно е да й е казал. Това е единствената ни надежда, Мансън. Много е важно да вземем тоя филм преди Голдстийн да се е добрал до него.
Перспективата никак не ми се харесваше, но можех поне да се срещна с нея.
— Как да я позная?
— Ниска, мургава, около двадесет и пет годишна, с добро телосложение — обясни Бренар. — Няма как да я сбъркаш. Обича да носи медни гривни, които стигат чак до лактите й.
— Добре, ще се срещна с нея. — После му съобщих, че се премествам в апартамент на Ийстърн авеню. Той си записа новия ми телефонен номер.
— Голдстийн говори с Крийдън, с Латимър и с останалите ти съседи — продължи Бренър. — Майсторска работа. Много учтиво, много внимателно, само опипва почвата, но го прави настоятелно. Всеки момент ще дойде и твоят ред, така че внимавай. Разпитва дали си знаел, че се краде от супермаркета. Разбира се, всички му отговорили отрицателно, но Голдстийн е страшно проницателен тип. Задава въпросите си изневиделица и винаги е готов да долови някое неочаквано мигване на очите. Засега не е стигнал доникъде, но веднъж захване ли се с някое убийство, много трудно би се отказал.
— Ще внимавам. — Запитах се дали да не му кажа за липсващата магнетофонна ролка и за тефтерчето на Уоли. Реших да не го правя. Имах чувството, че нещата ще се подредят по-добре за мен, ако занапред говоря по-малко и положа повече усилия да се оправям сам.
— Ще отида в тази „Синя стая“ още сега. Би могъл да ми звъннеш утре сутринта в редакцията. Ако имам нещо да ти съобщя, ще се срещнем отново тук.
— Да, но не ми се иска да ти се обаждам. Нека направо се срещнем — по това време утре.
— Добре.
Оставих го, слязох по стъпалата, кимнах на Джейк, който ми отвърна, и излязох на многолюдната улица да си намеря такси.
„Синята стая“ беше приземна пивница, разположена на ъгъла на Двадесет и втора улица и Ийст стрийт; значи беше близо до жилището на Фрида Хос.
Шофьорът, който ме откара дотам, ме огледа любопитно, докато му плащах.
— Не е моя работа, приятел — подхвърли той, като видя колко голям бакшиш му оставих, — но това не е точно заведение за теб. Ако целта ти обаче е да бъдеш ограбен, тогава си избрал мястото, което ти трябва.
— Благодаря.
Отдръпнах се. Той отново ме изгледа, после сви рамене и подкара таксито си.
Като се огледах около себе си, разбрах какво е имал предвид и се поколебах. Носех деловия си костюм и когато забелязах вида на скитниците, които се мотаеха по улицата, почувствах, че бия на очи като епископ, попаднал в публичен дом.
В казармата бях преминал курс по самоотбрана. За разлика от Уоли Мидфорд винаги поддържах добрата си форма. Не се съмнявах, че ще успея да се защитя. По-добре би било, разбира се, да се бях прибрал вкъщи и да се бях преоблякъл в по-обикновени дрехи, но след като вече бях тук, за нищо на света не бих се върнал, за да измина цялото разстояние отново. Имаше малък неонов знак, на който пишеше:
СИНЯ СТ Я
„А“-то липсваше.
Спуснах се по дългото стълбище и докато слизах, шумът от силната музика и смрадта от немити тела непрекъснато растяха.
В миниатюрно преддверие седеше огромен негър, загледан някъде в пространството. Виждаше се само бялото на очите му.
Погледнах го втори път и разбрах — беше толкова пиян, че едва би могъл да каже дали се намира на нашата земя или на луната.
На входа имаше червена завеса и аз я открехнах, за да погледна вътре.
Голямото помещение беше изпълнено с танцуващи фигури и достатъчно тъмно, за да ги превърне в клатещи се силуети. Ревът на малкия, но силен оркестър се стовари върху тъпанчетата ми. Вонята от немити крака, мръсотия и от цигари с марихуана направо ме задушаваше.