Да вляза в този ад облечен така, би означавало да предприема самоубийство. Пуснах завесата и реших да отида до жилището на Фрида Хос, за да я изчакам там. Тъкмо тръгвах нагоре, когато двама младежи започнаха да се спускат. Спрях се, спряха се и те.
В полумрака прецених, че са около двадесетгодишни. Мръсните им коси се спускаха до раменете. Бледите им мърляви лица бяха изпити, а очичките им блестяха като на наркомани.
— Я виж кой е дошъл при нас — възкликна по-едрият от двамата. — Някакъв натрапник. А ние как постъпваме с натрапниците, Ранди?
— Стъпкваме ги — отвърна Ранди. Той леко залиташе — беше или пиян, или под въздействието на наркотик. — Да го изкараме на улицата, Хийни. Не искам да събуждаме стария Сам.
Хийни ме повика с пръст.
— Ела насам, гадино, освен ако не искаш да те наръгам. — В ръката му се появи сгъваем нож.
Тръгнах нагоре, а те бавно заотстъпваха, докато се озоваха на улицата. Оставаха ми три стъпала, за да изляза и аз при тях. Взех ги с един скок, повалих Ранди със саблен удар, извъртях се към Хийни, сграбчих китката му и го запратих с хватка от джудо зад гърба си. Той се строполи на тротоара.
Завих бързо покрай ъгъла и излязох на Ийст стрийт, продължих да се движа и се ругаех за глупостта да се домъкна в такъв квартал с приличните си дрехи. Срещата с двамата наркомани ясно ми даде да разбера това. Трябваше час по-скоро да се махна оттук. Озърнах се за такси, но и такситата отбягваха Ийст стрийт.
Тогава от една странична алея изскочиха трима дългокоси младежи, които трябва да са ме гледали как идвам и ме сграбчиха. Успяха да ме за-мъкнат в алеята, тъй като бях изненадан и загубих равновесие.
Изведнъж напълно се отпуснах. Самата ми тежест ги свари неподготвени и двама от тях се срутиха заедно с мен върху смрадливия цимент. Отхвърлих ги от себе си, изритах и третия, чийто силует с вдигната бутилка в ръка се открояваше в сумрака. Уцелих го в чатала и той с писък се стовари на земята. Единият от другите успя да се вдигне и да се хвърли върху ми и двамата се строполихме на земята. Нанесох силен саблен удар във врата му и той рухна обратно. Вторият явно се уплаши и побягна.
Опрях се до стената и се опитах да поуспокоя дишането си, после пак излязох на улицата, като прескочих оня, когото бях изритал и който сега лежеше сгърчен и мяукаше като котка. Знаех, че сигурно целият съм раздърпан. Ръкавът ми беше разпран. Подушвах и полепналата по гърба ми мръсотия от улицата.
Като се придържах към сенките, тръгнах по Ийст стрийт. Още помнех номера на Фрида Хос. Когато намерих нейния жилищен блок, се изкачих по пет стъпала и се озовах в зле осветено фоайе. От надписа върху пощенската кутия разбрах, че домът й е на четвъртия етаж. Асансьор нямаше. Изкачих се и минах по коридора, докато открих вратата, на която пишеше Госпожица Фрида Хос. Посещения след уговорка. Тел. Ийст 4456.
Натиснах звънеца и зачаках.
Някъде от втория етаж долетя женски писък:
— Не! Казах ти, не! Не се доближавай до мен! — Последва тишина.
Дочух как някой тежко се изкачва по стълбите, но спря на третия етаж. Надвесих се над перилото и видях едър мъж да влиза в един от апартаментите.
Отново натиснах звънеца.
Докато изчаквах, свалих сакото си и изтърсих от него обелката от картоф, сухото зелево листо и останалите полепнали гадости.
Стана ми ясно, че Фрида не си е вкъщи. Това ме затрудняваше. Ако беше в „Синята стая“, би могла да танцува там до три-четири часа сутринта. Естествено, не можех да стоя в този открит коридор пет-шест часа. А ако се върнех на улицата, рискувах живота си. Трябваше да открия телефон и да повикам такси, което да ме прибере. Къде ли имаше телефон наблизо? Вдигнах очи към вратата и забодената на нея картичка. Значи тя имаше телефон. Може би вратата беше паянтова. Натиснах дръжката и се стреснах, когато вратата поддаде.
Спрях се. Студена тръпка вече се бе появила по гърба ми. Дали не минавах през втори цикъл на едни и същи събития? Щях ли да открия Фрида Хос застреляна в дома й? Както си стоях така, дочух тихо стенание, което накара косъмчетата по врата ми да настръхнат. А после долетяха стъпките на някой, който се изкачваше по стълбите. Без да се колебая повече, пристъпих в тъмната стая и затворих вратата зад гърба си.
Подуших дима от наскоро пушена пура.
Някакъв неонов знак от другата страна на улицата непрекъснато светваше и гаснеше с надписа:
МОМИЧЕТА! МОМИЧЕТА! МОМИЧЕТА!
Червеният му блясък поосветяваше малката стая. Вратата срещу мене беше открехната.
Тежките стъпки в коридора отвън отминаха моята площадка и продължиха нагоре. Струйка пот се стече по лицето ми. Устните ми пресъхнаха. Сърцето ми туптеше силно.