Потърсих пипнешком фенерчето си по пода, намерих го и го включих. Убедих се, че кутията с филма я няма. После, с чувство на дълбоко отчаяние, излязох в топлата нощ.
Добрах се до края на Ийст авеню почти за двадесет минути. Постоянно губех равновесие като някой пияница. На два пъти се наложи да сядам на тревната ивица покрай тротоара, после чистият нощен въздух някак проясни съзнанието ми и вече тръгнах по права линия, но точно тогава налетях на Марк Крийдън и кучето му.
— А, кого виждам! — гръмогласно възкликна той. — Отново ли си излязъл да обмисляш някакъв проблем?
— Така си е — отвърнах с дрезгав глас. — Винаги изниква по нещо.
Той се засмя.
— Прав си. А пък аз се мъча с това псе. Виж само колко е часът! На моята възраст — да разхождам куче след полунощ!
Опитвах се да видя изражението на лицето му, но беше прекалено тъмно. Това ли беше убиецът на Горди? Той ли ме беше ударил току-що и ми бе отнел филма?
— Чух, че се каниш да напуснеш Ийстлейк, Мансън. Съжалявам и че са разбили дома ти.
— Благодаря. — Главата ми бе започнала болезнено да пулсира. Изобщо нямах настроение за любезни приказки. — Е, аз да вървя.
Закрачих, но и той тръгна редом с мене.
— Май и на мене ми е време да се връщам.
Изминахме няколко метра в мълчание, преди той да се обади:
— Мислиш ли, че някой би могъл отново да започне да ни изнудва, Мансън?
— Нямам представа.
— Нали все пак идиотският филм трябва да е у някого.
Ако не е у теб, помислих си.
— Да.
Последва дълга пауза, докато крачехме един до друг.
— Ти не можеш ли с многобройните си познанства, да откриеш у кого е?
— А ти?
— Мисля, че аз трябва да внимавам много, докато твоите възможности са повече. Аз го познавах.
— Хайде бе! Какво искаш да кажеш?
— Че правя това-онова.
— Случаят засяга и двама ни, Мансън. Нужно ни е повече от това-онова. Ако филмът попадне при Голдстийн, и двамата сериозно ще го загазим. Вече му надрънках куп лъжи. Утре ще е твоят ред.
Бяхме стигнали моята къща.
— Разбрах, че родителите на Митчъл са купили къщата ти — подхвърли Крийдън, докато отварях градинската порта.
— Така е.
— Трябва да поддържаме връзка все пак. Къде смяташ да живееш?
— В момента си търся квартира. Като се настаня, ще ти звънна. — Главата беше започнала да ме боли ужасно. Единственото ми желание беше да се отърва от него.
— Непременно. И продължавай да търсиш филма, като се пазиш от Голдстийн.
— Разбира се.
Тръгнах по алеята, като го оставих до портата заедно с шпаньола му.
Докато отключвах входната врата, си спомних, че бях оставил Фрида Хос в хола си. Влязох, без да вдигам шум, заключих отново и надникнах в хола. Тя все още беше там и спеше. Отидох до кухнята, отворих една форма с ледени кубчета, завих ги в кърпа и ги притиснах до главата си. След известно време жестоката болка понамаля. Погледнах ръчния си часовник. Беше 1.10. Сега вече можех да си помисля. Странен час за човек с богатството на Крийдън да разхожда кучето си. Дали онзи е бил Крийдън? Надявах се да е така, защото бях сигурен, че Крийдън ще унищожи филма. Но дали е бил той?
Нещо прошумоля откъм хола.
— Кой е там? — Гласът на Фрида прозвуча остро.
— Аз съм.
Избърсах се, пуснах кубчетата лед в умивалника и отидох в хола.
Тя седеше сковано в един стол, очите й изразяваха пълен ужас, но когато ме видя, се отпусна.
— По дяволите! Изкара ми акъла! — изстена.
— Нямаш кой знае колко много акъл — пошегувах се аз.
После отидох до шкафа и си налях малко уиски.
— Искаш ли да сипя и на тебе?
— Не.
Това ме стресна. Погледнах я. Беше изтрезняла, а намръщеното й изражение не вещаеше нищо добро.
— Взел си го, нали? Точно както ти казах. — Приведе се напред, без да отклонява погледа си. — Сега значи можеш да ми дадеш парите, а?
Изпих половината от уискито си и оставих чашата. Още се чувствах доста зле, но все пак ми стана съвсем ясно, че съм се изправил пред нови затруднения.
Приближих се и седнах по-близо до нея.
— Бях там и взех филма.
— Значи и аз ще получа парите, а?
— Достатъчно трезва ли си, за да се изправиш?
Тя съсредоточено ме погледна. Пиянският й поглед наистина бе изчезнал.
— Какви ги дрънкаш, по дяволите?
Изправи се и дойде при мен.
— Дай ми ръката си.
— Какво си намислил бе, приятелю?
— Дай ми ръката си.
Тя протегна ръка и аз прокарах дланта й по тила си.
— Опипай мястото, но, моля ти се, внимавай. Пръстите й напипаха растящата цицина, после наведе главата ми напред, за да може да види. Причиняваше ми болка, но я оставих да погледне. Тя изпусна дъх със съскане и се отдалечи от мен.