— Какво е това?
— Взех филма, но там имаше и друг човек и той здравата ме халоса. Сега филмът е у него.
Тя изпадна в ярост, каквато никога не бях виждал. Надвеси се над мен и се разпсува.
— Да ти умра на честната дума! — изкрещя накрая. — Знаех си! Ти си лъжец! Да ми дадеш парите! Чуваш ли? Хиляда и петстотин! Ще си ги получа!
Писъците й трябва да са се чували половин улица надолу. Не съм мислил, че която и да било жена е в състояние да вдигне толкова шум. Хрумна ми, че някой от тихите ми съседи може да реши да повика полицията.
Пресегнах се и със сила забих палеца си в корема й. Писъците престанаха също като при изключването на радио. Тя залитна назад с широко отворена уста, загуби равновесие и се стовари на пода с оглушителен трясък.
— Да не би да искаш да докараш полицията тук, тъпа кучко? — изръмжах аз.
Тя се държеше за корема и ме гледаше.
— А ако я докараш тук, ще го загазиш сериозно. Стани оттам, седни някъде и млъкни!
Остана си там, като се опитваше да си поеме дъх. Когато не направих каквото и да е усилие да й помогна, тя някак се изправи, като се придържаше отзад.
— Гадина мръсна! Счупи ми гърба! — Гласът й обаче беше тих.
Дотътри се до един стол и се стовари в него със стон. Запалих цигара и зачаках. Отне й няколко минути, за да дойде напълно на себе си.
— Ти не би ме лъгал, нали? — запита ме накрая. — Някой наистина ти е взел филма?
— Да не си мислиш, че сам бих се цапардосал по главата!
Тя се замисли върху това, после кимна.
— Е, който и да те е ударил, се е добрал само до дребните рибки. Не е получил едрата риба.
— Какво искаш да кажеш?
— Имаше два филма. Оня, който са ти задигнали, не струва кой знае колко. Цената на другия обаче може и да е един милион долара. — Замисли се. — Защо ти и аз да не работим по въпроса заедно, приятел? Ти ще вземеш една четвърт, а аз останалото. Какво ще кажеш?
В този миг на входната врата се звънна.
Сграбчих Фрида за ръката, изправих я на крака и я засилих към спалнята си.
— Не мърдай и не вдигай шум! — заръчах й аз и тръгнах към входната врата тъкмо когато се звънна повторно. В Ийстлейк полицейското обслужване е добро. Някой явно се бе обадил и ченгетата пристигнаха след броени минути. На прага ми беше застанал едър и непохватен полицай, а отвън, до портата, го чакаше по-млад и по-дебел негов колега.
— Какво става тук? — Едрото ченге ме изгледа подозрително с ръка върху кобура на пояса си. Спомних си кой е.
— Здравейте, Флин. Какво искате да кажете?
Той ме изгледа ледено:
— Обадиха ми се по телефона, господин Ман-сън. Някаква жена пищяла.
— Заповядайте — поканих го аз. — Съжалявам. Идиотското ми радио е нещо развалено. Слушах някакво нощно предаване на ужасите.
Той влезе и се насочи към хола.
— Бях в спалнята си и го бях усилил, но изведнъж му стана нещо. Звукът само дето не ме проглуши. — Насилих се да се усмихна. — Съжалявам, че съм обезпокоил хората.
Той ме изгледа подозрително.
— Съобщиха ни, че някаква жена е крещяла.
— Тук няма никаква жена.
— Радиото ви е било, а?
— Точно така е. Ще го занеса утре на поправка.
Погледна към приемника ми и почувствах колко силно му се иска да го изпробва, но все пак знаеше, че съм главният редактор на „Народен глас“.
— Добре — кимна той. — Разтревожили сте квартала, господин Мансън.
— И аз самият се разтревожих.
— Предаване на ужасите, а?
Той, разбира се, би могъл да направи справка, но просто не виждах друг изход.
— Точно така беше.
— Доста късно е за радио, господин Мансън.
— Е, това не е забранено със закон, нали? — Погледнах го право в очите и той явно реши, че от двама ни аз съм тежката категория, а той леката.
— Късно е все пак.
Огледа още веднъж стаята, забеляза локвичката от джин и тоник, видя недопитата ми чаша, както и празната чаша на Фрида. Това ченге не бе никак глупаво.
— Напоследък не спя добре — опитах се да обясня.
Той отново кимна и тръгна към входната врата.
— Благодаря ви, сержант, че дойдохте така бързо — обадих се аз.
Изгледа ме студено, по полицейски.
— Това ми е работата.
Наблюдавах го как си тръгва по алеята, как отива при другото ченге, как двамата си говорят. Влязоха в колата си.
Фрида се показа от спалнята ми.
— Добре го изигра това, приятел — похвали ме тя. — Вече започвам да те уважавам.
— Като че ли можеш да уважаваш някого. Съмнявам се, че ти изобщо знаеш какво е това „уважение“. Върни се в спалнята.
Тя повдигна вежди:
— На тази вълна ли си вече, приятел? Естествено, моето място е в спалнята!
Отиде в банята. Загасих лампите в хола, после повдигнах пердето и забелязах, че полицейската кола още е долу. След няколко минути потегли.