Макар да бях решил да поговоря с Линда за финансовото ни положение, стояхме до толкова късно у семейство Митчъл, че изобщо не ми се удаде възможност. И двамата бяхме леко пийнали, когато се прибрахме — мушнахме се веднага в леглото. Опитах се да я любя, но тя се отдръпна с мърморене „О, Боже… не сега“. Така че заспахме, но сутринта, когато станах, тя все още спеше. Направих си кафе и поех за работа.
Прекарах сутринта в последен оглед на списанието, преди да го дам в печатницата. Заради атаката срещу шефа на полицията реших да увелича тиража му с 15 000.
По обед изядох един сандвич на бюрото си и се заех с работата върху следващия брой. Докато работех над макета, мисълта, че все пак трябва да говоря с Линда не излизаше от главата ми.
Това не би трябвало да се повтаря. В момента ти подавам ръка. Ако занапред не съумееш да овладееш положението, значи не си подходящият човек за мен.
Усещах, че е предупреждение, защото знаех, че Чандлър винаги мислеше онова, което казваше. И така, вечерта трябваше да говоря с Линда и да й наложа да разбере, че не можем да продължим с този екстравагантен начин на живот.
Предстоящото сражение с Линда — а то наистина щеше да е сражение — изобщо не ми позволяваше да се съсредоточа. Блъснах стола, изправих се и закрачих из обширния си кабинет. Дочувах и недалечното тракане на пишещата машина на Джийн. Отнякъде долиташе и гласът на Уоли Митфорд, който записваше предварителни данни на магнетофона си. Погледнах часовника на бюрото си. Беше 16.15. Имаше още два часа, преди да се върна вкъщи и да подхвана разговора с Линда.
Запалих цигара и отидох до големия прозорец, от който целият град се виждаше като на длан. Колите се движеха със запалени фарове заради смога. Погледнах към сградата на Чандлър. Крилото, в което се намираше кабинетът му, беше цялото обляно в светлина.
Вътрешният телефон звънна. Отидох до бюрото и натиснах бутона.
— Дошъл е посетител, господин Мансън — съобщи ми Джийн, — господин Горди. Би искал да ви види.
Горди? Името не ми говореше нищо.
— Какво иска?
Последва пауза, после Джийн отвърна с малко разтревожен глас:
— Твърди, че въпросът е личен и поверителен.
— Прати ми го след три минути.
Тъкмо толкова време ми трябваше да сложа ролка в магнетофона, да наглася микрофона, да се настаня зад бюрото и да запаля нова цигара.
Джийн отвори вратата и направи път на висок, слаб човек със старичък, но добре изгладен костюм. Беше около четиридесетгодишен. От широкото му оплешивяващо чело лицето се стесняваше надолу в стегнати челюсти, носът бе тънък, очите разположени в дълбоки очни ябълки, а устата — с почти несъществуващи устни.
Изправих се да се ръкувам с него. Дланта му беше суха и корава.
— Господин Горди?
— Точно така. Джеси Горди. — Той се усмихна и показа дребните си жълти зъби. — Вие едва ли ме знаете, господин Мансън, но аз, разбира се, ви познавам.
— Моля, седнете — посочих към един стол.
— Благодаря. — Той се намести, извади пакет „Кемъл“ и запали цигара. В движенията и в изражението му, в арогантната и самоуверена лекота на държанието му имаше нещо, което започна да ме безпокои.
— По някакъв специален въпрос ли сте дошли? — Поместих няколко папки пред себе си, за да му подскажа, че нямам време за губене.
— Мисля, че мога да ви дам някои сведения, господин Мансън, от които би излязла интересна статия. — Той отново откри жълтите си зъби. — Следя внимателно списанието ви — първокласна работа, точно това, от което градът ни се нуждае.
— Радвам се, че мислите така, господин Горди. И какви са сведенията ви?
— Нека първо се представя. Аз съм управител на супермаркета „Добре дошли“ в жилищния комплекс Ийстлейк. Струва ми се, че вие не сте идвали в магазина, но жена ви, с радост мога да кажа, е от редовните ни клиентки. — Устните отново се повдигнаха и аз отново видях ситните жълти зъби — те извикаха у мен асоциация с плъх. — Всички обитателки на Ийстлейк пазаруват при нас.
У мен нарастваше чувството, че зад този непринуден тон се крие нещо неприятно и затова се постарах да изглеждам заинтересуван и да кимам одобрително; да видя какво ще излезе.
— Господин Мансън, вие сте създали чудесно и убедително списание, чрез което се изобличават нечестните хора. Усилията ви са похвални и от тях се чувства голяма необходимост — продължи Горди. — Чел съм всички досегашни броеве и очаквам с нетърпение следващия. — Той се наведе и изтърси пепелта от цигарата си в стъкления ми пепелник. — Дойдох при вас, господин Мансън, за да ви предложа данни относно дребните кражби в моя магазин. Наричаме ги „дребни“ макар че щетите от тях за една година достигат цифрата 80 000.