Разбрах какво е станало, когато слязох в гаража. Фрида беше взела минито на Линда. Върнах се горе, открих номера и звъннах. След известна пауза тя се обади.
— Аз съм — казах. — Да не споменаваме имена. Какво става?
— Опаковам си багажа и се изнасям. — Говореше задъхано.
— Взела си колата ми.
— Така е. Паркирах я на Двадесет и втора улица. Оставила съм ключовете под подовата постелка. Виж какво, приятел. Трябва ми помощ, за да се измъкна оттук. Да се срещнем довечера на отбивката от Дванадесета улица и ти да ми донесеш там хиляда и петстотин долара. Ще поговорим делово. — После затвори телефона.
Оставих слушалката и се запътих към входната врата тъкмо когато една полицейска кола спираше отпред. Замръзнах на място, като видях, че от нея излиза лейтенант Голдстийн. После, когато той се зададе по алеята, затворих вратата след себе си и я заключих.
— Имате ли една свободна минута, господин Мансън?
— Точно сега не, господин лейтенант. Успал съм се и бързам да се видя с господин Чандлър, който ме е търсил.
Той ме изгледа с леден поглед:
— Бихме могли да поговорим по пътя.
— Добре.
Отворих вратите на гаража, изкарах мъркюрито и той седна до мен. Докато се спусках по алеята, забелязах в огледалото за обратно виждане, че полицейската кола ни следва.
— Какво ви интересува, лейтенант? — попитах го, докато се движех сред сложната транспортна обстановка.
— Убийството на Горди. Някои факти ме навеждат на мисълта, че известен брой обитатели на Ийстлейк са крали от магазина. Там в последно време са били поставени камери. Главната камера, изглежда, е заснела събитията на 16-милимет-рова лента. А хобито на Горди явно е било фотографията. В магазина не открихме филма, няма филм и в къщата му. Всичко това свидетелства за изнудване.
— Разбирам. — Заставих се да придам на гласа си интонация на безразличие.
— Да. В момента разговарям с всички клиенти на магазина. Вие от клиентите ли сте?
— Не.
— А жена ви?
— Да.
След малка пауза той ме попита:
— От редовните ли?
— Мисля, че да.
Погледът ми бе прикован в пътя. Движението беше наистина натоварено. Но не ми и трябваше да го поглеждам.
— Бих искал да поговоря с нея. Може би ще й дойде наум нещо полезно.
— Съмнявам се.
— Кога мога да се срещна с нея?
— В момента е в Далас.
— Е, това все пак не е на Луната. Бих се радвал, ако ми дадете адреса й там.
— Струва ми се, че не е нужно да я безпокоите. Сигурен съм, че не би ви помогнала особено.
— Това е разследване на убийство, господин Мансън.
Знам си когато съм победен.
— Никак не мога да помня адреси. Имам го записан някъде. Ще ви се обадя.
— Много ще ви бъда задължен, господин Мансън.
Вече се движехме по откритата отсечка към центъра на града.
— Господин Мансън, обичам да ми се подсказват нови идеи — заяви Голдстийн. — Вие сте журналист с голям опит. Как мислите? Лично аз не мога да си представя как някоя жена би влязла в дома на Горди и би го застреляла, но мога да си представя как съпругът на някоя изнудвана крадла го прави. Как мислите вие?
— Звучи логично.
След дългото мълчание, докато навлизахме в центъра, той се обади:
— В участъка снощи е постъпило оплакване за някаква жена, която е крещяла в дома ви.
— Мисля, че изясних въпроса с дежурния полицай Флин — отвърнах. — Радиото ми нещо не е наред.
Последва нова дълга пауза, по време на която аз наместих колата в паркинга пред офиса на Чандлър. Голдстийн отново подхвана:
— Налага ми се да давам ухо и на клюките, господин Мансън. Има ли нещо вярно в слуха, че вие и жена ви се разделяте?
Обърнах се към него.
— Вярно е, но не виждам това да ви влиза в работата.
— Така си е — кимна той. — Бихте ли ми дали все пак адреса й?
— Да.
Той ме изгледа с проницателните си сиви очи.
— А може би женският писък снощи не е бил от радиото, господин Мансън?
Беше ми дошъл до гуша.
— Не се нахвърляйте така върху мен, лейтенант. Докато мой шеф е господин Чандлър, не мисля, че бихте могли да ме уплашите кой знае колко.
Повече от това не можех да кажа, но думите ми явно постигнаха целта си. Оставих го да разтърква кривия си нос и да се взира в пространството.
Още като влязох в кабинета на Чандлър, усетих, че е в лошо настроение. Между гъстите му вежди имаше дълбока бръчка, а това бе като предупредителен знак.
— Сядай. Какво чувам за тебе и Линда?
Нямах настроение да се оставя да бъда сплашен.
— Линда и аз решихме да се разведем — обясних, докато сядах. — Такива неща се случват всеки божи ден.