— Разрешителното не беше подписано от него.
— Той не подписва разрешителните. Всичко е само процедура. Той само казва, че не възразява, а шефът на полицията го подписва.
— Така че е можел да знае, че имам пистолет.
— Да.
— Срещнах го да се отдалечава от къщата на Горди в нощта на убийството. Попаднах на него и след като ме удариха по главата и ми откраднаха филма. По дяволите! По всичко личи, че е бил Крийдън.
Бренър оголи зъбите си в подигравателна усмивка:
— Опитай се да го докажеш.
Написах на едно листче новия си телефонен номер и му го подадох:
— Сега се връщам в апартамента си. Обади ми се.
— Ако не позвъня до полунощ, значи те следят.
Излязох от „Полумесец“ и трябваше да вървя чак до края на улицата, преди да намеря такси. Казах на шофьора да ме откара до новия ми адрес и погледнах през задния прозорец да видя дали някой не ме следи. По това време имаше много коли. Всъщност единственото, което виждах зад таксито, бяха многото коли. Отново изпитах чувството, че някой диша във врата ми и отново се почувствах страшно самотен.
Когато таксито спря пред сградата, където беше новият ми апартамент, платих на човека, след това взех асансьора до жилището си. Запалих лампите и се огледах наоколо. Обстановката ми беше чужда и отново се почувствах самотен.
Хората, които Джийн бе наела да подредят нещата в апартамента, си бяха свършили добре работата. На малка масичка бе поставена дори ваза с рози, но това не успя да подобри настроението ми.
Отидох в спалнята, свалих си сакото, хвърлих го върху леглото, а после измих ръцете си в банята. Такъв ли ще бъде животът ми занапред, мислех си, докато си изтривах ръцете с кърпата. Така ли сам ще бъда? Образът на Джийн отново изплува в съзнанието ми. Ако тя беше тук, колко по-иначе би изглеждала обстановката! Колко прекрасно би било!
Безцелно се отправих обратно към хола и седнах. Сега си мислех за заключения в банката филм. Какво трябваше да направя, ако на него бе заснета Мейбъл Крийдън, докато краде? Да го дам на Голдстийн? Реших, че не би трябвало. Крийдън би ми отвърнал, като намеси и мене, а така кражбите на Линда щяха да излязат наяве. В момента Чандлър наистина ме пазеше, но ако кражбите на Линда попаднеха в новините, той със сигурност би ми посочил вратата.
Можех, разбира се, да задържа филма като предпазна мярка. Записът на разговора ми с Горди, когато ме бе изнудвал, явно се намираше у някого. У същия човек навярно се намираше и филмът, който доказва, че и Линда е крадла. Ако това беше Крийдън, той би запазил тези улики, в случай че Голдстийн се добере до него. Някой способен негов адвокат би могъл да припише убийството на мен.
Погледнах часовника си. Беше 23.30. Бих могъл спокойно да постоя така до полунощ с надеждата Бренър да се обади. Запалих цигара, опитах се да се отпусна, но мислите не ми даваха мира.
Тогава се звънна на входната врата.
Стегнах се, поколебах се и след известно бавене станах, отидох в антрето и отворих вратата. Озовах са пред лейтенант Голдстийн. Зад него стоеше едър мъж, от когото направо лъхаше на ченге.
— Видях, че у вас свети, господин Мансън-благо подхвана Голдстийн. — Може ли да влезем? Това е сержант Хамър.
Отстъпих встрани.
— Тъкмо се канех да си лягам, лейтенант, но влезте. Ще пийнете ли нещо?
— Не, благодаря. — Той пристъпи в хола, огледа се и кимна, сякаш го одобряваше. — Не е лошо това ваше жилище.
— Току-що се нанесох. Как успяхте да ме откриете?
Той се приближи до един фотьойл и седна. Хамър пък се настани до масата.
— Разполагаме с всякакви средства и начини. — Голдстийн се усмихна със стегнатата си усмивка. — Опитах се да се свържа с жена ви, господин Мансън. Изглежда е на екскурзия в Мексико.
— Така ли? Всъщност, лейтенант, в момента уреждам подробностите по развода ми. Откровено казано, пет пари не давам къде може да е жена ми сега. Приседнах на страничната подпорка на друг фотьойл. — По този въпрос ли искахте да ме видите? — попитах след дълга пауза.
— Не… не… — Той ме изгледа продължително с изпитателните си очички. — Този ваш пистолет още ме безпокои, господин Мансън. Когато са го предали на господин Борг, с него е имало кутия с патрони… петдесет патрона. Така ли е?
Почувствах леко напрежение.
— Точно така.
— Кутията с патрони още ли е у вас?
— Да.
— Би трябвало да я върнете.
— В цялата бъркотия по преместването ми тук съм забравил за това. Ако ми кажете на кого трябва да я предам, ще го направя.
— Няма защо да ви разкарваме. Аз ще я взема сега.
— Искате да кажете, лейтенант, че сте дошли чак дотук в единадесет и половина вечерта само за да приберете кутията с патрони?