Тръгна към вратата. Сержант Хамър взе кутията с патроните и пое след него. Голдстийн се спря и ме изгледа:
— Господин Мансън, би било в помощ на разследването, ако бъдете откровен с мене. Горди изнудваше ли ви?
— Защо не изчакаме да откриете онзи филм, лейтенант? Ако е изнудвал мен, аз не съм бил единственият.
— Ще се видим отново, господин Мансън — завърши той и двамата излязоха.
Изчаках, докато асансьорът слезе надолу, после се отпуснах на един стол с чувството, че съм разглобен.
Голдстийн не бе говорил единствено за да чуе тембъра на гласа си, бе споменал, че пистолетът, с който е била убита Фрида, е оръжието, доставено ми от Борг. И той, както и Бренър, бе разпознал новия модел патрони. Джийн ме бе уверила, че е хвърлила пистолета в кофа за смет. И двамата бяхме решили, че оръжието е изчезнало, но може и да не е станало така. От известно време не успявах да се отърва от чувството, че усещам нечий дъх във врата си. Да допуснем, че някой ме е проследил до дома на Джийн, а после и нея до кофата за смет, след което веднага като си е отишла, е прибрал захвърленото оръжие? Това обяснение звучеше най-правдоподобно. Човекът, заснет на втория филм, сигурно се е чувствал достатъчно отчаян, за да се опита да го прибере. Със същото отчаяние той или тя е следил Фрида. След като я е видял с пътната чанта, той (тя) е решил, че в нея се намира вторият филм и я е застрелял безмилостно, както Горди преди това. С моя пистолет.
При тази мисъл по челото ми изби студена пот. Изглеждаше повече от вероятно убиецът да е човекът, нахълтал в моя дом, за да открадне магнетофонната ролка, която би ме свързала с убийството на Горди. Доста вероятно бе също така той да ме е ударил по главата, за да ми вземе първия филм.
Отново си помислих за Крийдън. Напълно отговаряше на моята представа за безмилостен убиец. Погледнах часовника си. До полунощ оставаха пет минути. Знаех, че Крийдън си ляга късно. Отидох до телефона и набрах номера му. Обади се жена му Мейбъл.
— Здравей, Мейбъл. Тук е Стийв Мансън — започнах аз. — Извинявай, че те безпокоя така късно. Марк вкъщи ли е?
— Марк отиде някъде в центъра. Сигурно ще се върне всеки момент. Имаше служебна вечеря. Дори не знам защо го няма още.
— Е, исках да му кажа нещо, но ще звънна утре.
— Стийв… съжалявам за Линда.
Наложи се да я оставя да ми бъбри десет минути за това, но накрая се принудих да я прекъсна.
— Намини да ни видиш някоя вечер, Стийв. — Тя се изсмя с високия си глас. — Мъжете без съпруги винаги са добре дошли.
Обещах й да го направя и затворих.
Това не значеше нищо, разбира се, но поне знаех, че Крийдън е бил някъде в града по времето, когато Фрида е била застреляна.
Помислих още малко, без да стигна доникъде, видях, че е станало дванадесет и петнадесет и се сетих — Бренър трябваше да ми звънне след полунощ и да ми съобщи дали е намерил някакво доказателство, че ме следят. А щом не се бе обадил, това значеше, че две добре обучени ченгета навярно стоят на пост пред къщи.
Щеше ми се да вярвам, че във втория филм се крие ключът към всички странни събития от последните дни, но ако сега по следите ми имаше опашка, как можех да го взема, да наема прожекционен апарат и да седна да го гледам, без двете ченгета да нахлуят при мен?
Самото ми отиване до банката не би изглеждало подозрително. Трябваше да взема някаква чанта със себе си. Сетих се, че бях обещал да мина край Ърни и да поговоря с него за бъдещите си спестявания. След като свършех с него, можех да сляза на долния етаж и да прибера филма. Едва ли хората, които биха ме следили, щяха да знаят за сейфа ми там. Фреди Дънмор държеше фотографско студио. Той ни доставяше голяма част от илюстративния материал за списанието. Значи не би изглеждало прекалено подозрително. Навярно в студиото му имаше 16-милиметров прожекционен апарат. Щях някак да го придумам да ме остави в прожекционната си зала за десетина минути. Докато обмислях всичко това, реших, че друга възможност нямам, но си спомних за убийството на Горди, а сега и на Фрида и осъзнах, че бих се чувствал по-спокоен, ако утре първо се погрижех да взема пистолета, който бях забравил да предам на Макс. Вече наближаваше 1.00. Отидох в спалнята и си приготвих леглото. Взех набързо душ, облякох пижамата и се пъхнах в непознатия креват. Докато лежах и се взирах в сенките от нощната лампа, разбрах, че все пак домът ми е бил близък. Нещо, с което бях свикнал.
Само да можеше Джийн да е тук, при мене-мислех си, докато се протягах в масивното легло-колко по-различно би било всичко! Чудех се кой ли беше мъжът, на когото се е спряла, и почувствах парване от ревност. Кой знае? Може пък той да се отегчи от нея или пък тя от него и тогава за мен би имало някаква надежда. Докато изгасях лампата, си мислех, че тя е единствената жена, която означава нещо за мен. Лежах си в тъмното и мечтаех за нея. После си спомних какво ми бе казал баща ми, когато бях хлапе. С него чудесно се разбирахме. Той беше внимателен и разумен човек. Но в живота не му бе провървяло кой знае колко. Та той ми казваше: „Стийв, ето нещо, върху което си заслужава да помислиш. Ако наистина искаш нещо, никога не го изпускай. Дръж се за него през цялото време и рано или късно, ако си упорствал достатъчно, ще го получиш.“ После се бе усмихнал и разрошил косата ми: „А моят проблем е, че никога не съм искал нещо достатъчно силно.“