Станах, отидох до прозореца и погледнах към многолюдната улица осем етажа под мене. Трябваше да се взирам пет минути, преди да различа Тейлър. Ако нямах описанието на Бренър, той щеше да е само безличен тип, но сега го различих — опрян на уличен пожарогасител си четеше вестника. Огледах го. Убедих се, че бих го познал навсякъде, но когато потърсих с поглед другарчето му, О’Хара го нямаше никъде. Навярно неговата задача беше да бди във фоайето.
После телефонът иззвъня и отново се заех с подготвяния брой на списанието.
Към 14.15 позвъних у Джийн.
Тя ми отговори с доста далечен глас и подхванах:
— Съжалявам за онова, което ти се е случило, Джийн. Как се чувстваш сега?
— Оправям се. Но се кълна, че повече няма да вкуся мида, докато съм жива. А ти как си?
Отвърнах, че Джуди се е погрижила за всичко.
— А какво ще кажеш за едно посещение? — продължих. — Мога да мина след шест часа и да ти донеса нещо.
— Благодаря. Много си мил, но стомахът ми просто не би понесъл повече посетители.
Жегна ме разочарование.
— Сигурно. — После добавих: — Джийн, нали си спомняш, че пусна нещо в кофа за смет?
— Да.
— Някой сигурно те е проследил и го е открил.
Чух я рязко да поема дъх:
— Не сега! Линията минава през телефонния номератор. Ще поговорим утре. — И затвори.
Останах загледан задълго в апарата, после оставих слушалката. В същото време на вратата ми се почука и влезе Макс Бери.
От този момент до след 17.00 двамата работихме върху материала, който той бе изровил за сенатора Лински. Събраните данни бяха направо сензационни и аз го похвалих.
Той се захили и обеща скоро да напише статията.
Заради времето, загубено с него, се оказа, че на бюрото ми е останала повече работа, отколкото бях очаквал. Все още бях изцяло погълнат от нея, когато Джуди се показа и попита дали ще имам нещо против вече да си тръгва. Погледнах часовника си и видях, че е 18.30.
— Разбира се, тръгвай. Говорих с Джийн по телефона. Тя смята, че ще може да дойде на работа утре. Благодаря ти за помощта, Джуди.
Джуди изглеждаше доволна.
— Привършвате ли, господин Мансън?
Оставаше ми да прегледам само някои коректури.
— Имам още за около час. — Станах, заключих входната врата след нея, после се върнах на бюрото си, за да продължа работата. Завърших едва след 19.00. Звъннах на Фреди Дънмор във фотографското студио.
— Хвана ме в последния момент, Стийв — заяви той. — Страшно бързам. Жена ми дава някакво идиотско парти и аз й се заклех да не закъснявам. Какво става?
— Искам да видя нещо на 16-милиметров прожекционен апарат, Фреди.
— Нищо по-лесно. Ще ти го изпратя утре сутринта. Какво ще кажеш?
— Трябва ми тази вечер.
Той изстена:
— О, добре. Ще ти го оставя при…
— Ще ми трябва и прожекционната ти зала тази вечер — прекъснах го.
Сметката на списанието при Дънмор беше значителна. Той просто не беше в състояние да ми откаже.
— Боже Господи! Добре. Ще звънна на Бети… тя ще ме убие.
— Не можеш ли да ми оставиш ключа някъде? Възможно е да се забавя. Ще изгледам филма, после ще заключа и ще върна ключа. Какво ще кажеш?
— Можеш ли да се оправиш с апарата?
— Мисля, че да.
— Е, добре. Но, за Бога, не забравяй да заключиш. Тук има толкова много скъпа апаратура, която не бих искал да изчезне.
— Къде ще ми оставиш ключа?
— Над вратата. Той ми е резервният. Боже! Вече съм закъснял двадесет минути! Довиждане, Стийв. — С тези думи ми затвори телефона.
Сега ми оставаше да се изплъзна от двете ченгета.
Спомних си за предупреждението на Бренър и реших да не избързвам. Така или иначе по-голямата част от нощта беше пред мене.
Бях тръгнал към вратата, но се спрях. Двама души вече бяха убити заради филма, който се канех да взема. Не ми се щеше аз да съм третият. Отидох до шкафа и извадих пистолета, който Макс Бери така и не бе взел. Заредих го, сложих го в кобура, нагласих сакото си и загасих лампите. Заключих входната врата и после с чанта в ръка взех асансьора надолу. Нисък дебел човек с рижа коса и тъмносиня шапка оглеждаше пощенските кутии. Не погледна към мен. Наистина беше професионалист. Продължаваше да ги разглежда дори когато се спрях на улицата и хвърлих едно око.
Настаних се в колата си и се вмъкнах в уличното движение. След три минути забелязах синия мустанг две коли зад мен. По-лесно е, когато знаеш от кого да се пазиш.
Спрях пред хотел „Империал“ и влязох в денонощната закусвалня. Хенри, оберкелнерът, ме познаваше добре и ме поздрави. Помолих го да ме настани на маса някъде в ъгъла и седнах там с гръб към стената и с лице към входната врата. Поръчах си специалното блюдо, запалих цигара и започнах да въртя мартинито в ръка, докато чаках.