След няколко минути Тейлър се показа на входа, огледа се сякаш без да ме забелязва, после влезе навътре. Хенри ме обслужи и тъй като нямаше особено много работа, остана при мен и ми заприказва хубави неща за списанието. Бях доволен, че той е край мен. Тейлър още веднъж се огледа, като че ли очакваше някого, после изчезна.
— Хенри — подхванах, след като довърших ястието. — Тази вечер съм по важна работа за списанието. Наистина е много важно. Двамина нови-нари от „Сън“ са по петите ми, защото очакват и те да понаучат нещо. — Извадих десетарка от джоба на сакото си и му я мушнах в ръката. — Има ли как да се измъкна отзад?
На него това му се хареса. Очите му заблестяха:
— През служебния вход, мистър Мансън-направо оттук, няколко стъпала надолу и през вратата срещу вас. Резето е спуснато, но не е заключена. Ще излезете право на Грандсби стрийт.
— Огледай, моля ти се, фоайето. Двама са-единият е висок, с ниско подстригана тъмна коса, а другият е нисък и риж. Ако ти се сторят заети с нещо друго, уверявам те, че не е така.
— Забелязах ги, господин Мансън.
Служебният изход беше на по-малко от два метра от мен. С разтуптяно сърце бутнах назад стола си и видях как Хенри нехайно се отправя към централния вход. Спря се с менюто в ръка, като че ли търсеше клиенти, после се потърка по врата. Излетях от масата и минах през служебния изход, където едва не повалих някакъв сервитьор с пълен поднос в ръце, спуснах се по стълбите, изтеглих резето и се озовах навън в горещата нощ.
Явно ми вървеше страхотно. Право към мене идваше празно такси. Мушнах се в него и заръчах на шофьора бързо да ме откара до кино „Плаза“, което беше съвсем близо до банката ми. Отпуснах се назад задъхан. В края на уличката погледнах през задния прозорец, но улицата беше съвсем пуста. Бях напълно сигурен, че съм се отървал.
А сега филмът.
Служителят в приемната ми отправи любезна усмивка, когато минах през фоайето.
— Здравейте, господин Мансън. Нещо от сейфа ли ви трябва?
— Точно така. Може ли да сляза долу?
— Разбира се. Чарли е там. Той ще има грижата. — Бях тръгнал към стълбите надолу, когато служителят добави: — А, господин Мансън, за малко да забравя. Имам телефонно съобщение за вас.
Зяпнах го:
— За мене?
— Дойде преди половин час. — Подаде ми някакъв лист:
Спешно. Обади се на № 00798.
— Ако искате да позвъните сега, господин Мансън, телефонният автомат е отдясно.
Отидох до автомата, пуснах в него монети за градски разговор и зачаках.
Обади се Бренър. Попита:
— Кой е?
— Мансън. Какво има?
— Тази вечер Тейлър докладва на Голдстийн, че са те следили двама от хората на Уебър. Те са доста опитни, но Тейлър ги е забелязал. Имаш ли някаква представа защо са пуснати след тебе?
Информацията така ме стресна, че отново загубих способността си да мисля. Отново почувствах онази тръпка.
— Мансън?
— Нямам никаква представа.
— Значи след тебе вървят четирима професионалисти. Бъди по-внимателен. Изглежда, че яко си го загазил.
Насилих се да се стегна и да се съсредоточа:
— Можеш ли да ми ги опишеш?
— Естествено. Работихме заедно, преди да зарежат службата и да се хванат с Уебър. Майър е едър, на около четиридесет и пет години, с широк бял белег на лявата буза, който му остана от опита да арестува някакъв наркоман. Фрийман също е едър, около петдесетгодишен и куца. Претърпя автомобилна катастрофа.
Дали тия двамата ме бяха проследили до банката? Защо вървяха след мен?… Филмът? Почувствах се ужасно самотен, като че ли бях в непромокаемо облекло и се потях.
— Успя ли да вземеш филма? — прекъсна размислите ми Бренър.
— Не още.
— Е, внимавай! — И затвори.
Облегнах се на стената до автомата и се замислих. Бях сигурен, че съм се отървал от Тейлър и О’Хара, но нямах никаква представа дали съм се изплъзнал от хората на Уебър. Сега явно не бе моментът да рискувам. Със сигурност нямаше да тръгна по улиците с филма в ръка. Но какво можех да направя? Хрумна ми нещо след няколко секунди. Отдалечих се от автомата и се спуснах към хранилището.
Чарли — дебел, възрастен и винаги готов да услужи — се изправи, докато отивах към него.
— Окъснели сте, господин Мансън.
— Така е. Искам да отворя сейфа си.
Той тръгна заедно с мен, отвори първата ключалка със служебния си ключ, после се отдръпна, докато отключвах втората със своя. Извадих кутията с филма.
— Чарли… намира ли ти се някакъв по-голям плик за това? — Показах му кутията.
— Разбира се… ето тук. — Извади един плик. Изкарах касетата с филма от кутията, сложих я в плика и я запечатах. Някакво парче олово, което Чарли навярно използваше, за да затиска листове хартия, привлече вниманието ми.