Учудено го погледнах:
— Искате да кажете, че хората от този квартал крадат стока за 80 000 долара годишно от вашия магазин?
— Точно така — кимна той. — Не знам на какво се дължи това, но хората, дори и да са добре материално, крадат. Някой прислужник от квартала би си купил стоки за десетина долара и ще открадне само два пакета цигари. Заможната госпожа обаче ще напазарува за сто долара, а ще открадне шишенце скъп парфюм.
Това започна да ми става интересно. Ако човекът говореше истината, щях да напиша скандален материал, който много би се харесал на Чандлър.
— Изненадвате ме, господин Горди — възкликнах аз. — Имате ли доказателства?
— Разбира се.
— И какви са те?
Той загаси цигарата си, запали нова и отново ми се усмихна:
— Въпреки големите разноски директорите на фирмата решиха да поставят скрити камери, които да покриват цялата площ на магазина. Камерите бяха включени преди две седмици. Директорите са говорили с шефа на полицията, който изразил готовност да възбуди наказателно преследване въз основа на данните от филмите, ако материалът изглежда достатъчно достоверен. — Горди се облегна в стола си. — Филмът, който е у мене в момента, господин Мансън, е толкова убедителен, че се колебая дали да не го предам на капитан Шулц. Помислих си, че първо трябва да поговоря с вас и с още някои съпрузи, чиито жени пазаруват в магазина ми.
Изведнъж почувствах хлад по гърба си.
— Не съм сигурен, че ви разбирам, господин Горди. — Гласът ми ненадейно бе прегракнал. — Какво искате да кажете?
— Господин Мансън, моля ви да не губим време. Вие цените вашето, а аз моето. — Той извади плик от джоба си и го хвърли на бюрото ми. — Погледнете това фотоувеличение, извадено от шест-седемметров видеофилм. Струва ми се, че дори този материал е достатъчно доказателство, че госпожа Мансън е била малко непослушна.
Взех плика и измъкнах лъскава снимка. На нея беше Линда, която с лукав вид пъхаше шишенце „Шанел № 5“ в чантата си.
Седях неподвижно като вкаменен и се взирах в снимката.
— Тя, разбира се, не е единствената — с внимателен глас се обади Горди. — Толкова много госпожи от Ийстлейк правят същото. От филма се научават много неща. За капитан Шулц няма да представлява никаква трудност да възбуди наказателно преследване. Хубавата ви, дори прекрасна жена, господин Мансън, може да завърши и в затвора.
Бавно оставих снимката на бюрото си.
Горди се изправи.
— Това, разбира се, е шок за вас. — Той показа жълтите си зъби. — Ще ви трябва време да помислите и дори да го обсъдите с госпожа Мансън. Бихме могли някак да уредим този неприятен въпрос. Преди да дам на капитан Шулц изобличителната филмова касетка, бих могъл да залича участието на жена ви. Бих предложил да ви дам частта от филма с нея срещу 20 000 долара. Това не е кой знае каква сума, като се има предвид успехът ви. Бих ли могъл да ви предложа да ме посетите утре вечер с парите? Малката ми скромна къщичка е недалеч от прекрасния ви дом. Ийстлейк № 189. — Наклони се към мен, очите му сега бяха ледени, а жълтите зъби вече не разкриваха усмивка. — Утре вечер, господин Мансън… в брой, моля ви. — Без да каже нищо повече, той излезе от кабинета ми, а аз останах на мястото си с прекрасното лице на Линда пред себе си, гледах я как прави това лошо, лошо нещо и разбирах, че трябва да я спася от наказателно преследване.
Но как?
Винаги си бях мислил, че ако някой направи опит да ме изнудва, веднага ще отида в полицията — което е единственият начин човек да се отърве от такова положение. Но атаката ми срещу Шулц напълно ме лишаваше от възможността да отида при него. Той със сигурност щеше да постави Горди на мястото му, но не би проявил никакво снизхождение към Линда, освен ако…
Бих ли могъл да оттегля статията си? Все още разполагах с повече от седмица преди списанието да излезе от печат. Имах много материал, с който бих могъл да я заместя, но Чандлър бе одобрил статията. Тъкмо за нея ми бе дал наградата от 10 000 долара, с които изплатих дълговете си. Бих ли могъл сега да го убедя, че фактите ни може би не са съвсем сигурни и че бихме могли да се окажем обвиняеми по дело за клевета?
На вратата ми се почука и влезе Уоли Митфорд.
— Имаш ли време да хвърлиш един поглед на това, което съм нахвърлил за новата гимназиална сграда, Стийв?
Искаше ми се да остана сам, за да размисля добре, затова с усилие махнах с ръка: