— Искаш ли да спечелиш петдесет долара, Чарли?
Очите му едва не изскочиха.
— Ами пробвайте ме, господин Мансън.
Надрасках адреса на Макс Бери върху плика.
— Би ли могъл лично да занесеш пратката тази нощ?
Той хвърли един поглед на адреса.
— Е, разбира се, господин Мансън. Това не е особено далече от нас, но дежурството ми свършва чак в два.
— Става. Но, виж, Чарли, свръхсекретно е. Свързано е със списанието ми. Не го носи в ръка. Пъхни го някъде в сакото си. Ясно ли е?
Зениците му се разшириха, но ми кимна.
— Дай да видя как ще го направиш.
Той разкопча сивото си униформено сако и пъхна плика в него.
— Добре. Дръж го там, докато не се срещнеш с господин Бери. — Подадох му петдесетдоларова банкнота. После взех оловния слитък. — А може ли да взема това?
— Е, разбира се, господин Мансън.
Пъхнах оловото в празната кутия, за да й придаде тежест, после я сложих в чантата си.
— Добре, Чарли… разчитам на теб.
— Бъдете напълно спокоен, господин Мансън. Този плик… — той чукна по гърдите си — …ще бъде у господин Бери до два и половина.
Качих се горе и се върнах при телефонния автомат. Звъннах на Макс. Той вдигна слушалката след значително забавяне, а гласът му беше сънен.
— Макс! Обажда се Стийв! Изпращам ти запечатан плик по пратеник от моята банка. Съдържанието му е направо динамит. Заради него вече са убити двама души, а според мен и Уоли го пребиха затова. Скрий го някъде у вас, където никой не може да го намери.
— Боже мой! — Макс вече явно беше съвършено буден. — Какво има в него?
— Не мога да ти кажа. Но не гледай вътре. Пратеникът ми ще бъде при теб към два и половина. Пази плика, докато не ти се обадя утре от редакцията.
— Дадено, Стийв.
Преди да се отместя от автомата, опипах пистолета в кобура, уверих се, че мога да го измъкна бързо, а после — със стисната здраво под мишницата чанта — излязох в нощта.
Тръгнах бързо по улицата и се огледах нетърпеливо за такси, но този път нямах късмет.
Повече от всякога досега чувствах нечий дъх във врата си. Непрекъснато поглеждах през рамо. По това време на нощта и в централната част на града почти няма хора.
И тогава то се случи.
Дори не успях да ги видя.
Почувствах как чантата се изтръгва изпод ръката ми и усетих зашеметяващ саблен удар в тила си.
Все още лежах проснат на колене и лакти и се опитвах да избистря съзнанието си, когато чух как някаква кола запалва и отфучава.
ГЛАВА ДЕВЕТА
Таксито ме караше към хотел „Империал“, а аз опипвах оголения си врат с две ръце и си правех отчет за ситуацията.
Когато хората на Уебър разберяха, че съм им пробутал нещо фалшиво — а това нямаше да им отнеме много време, — щяха да ме подгонят отново. Ясно ми бе, че не съм от тяхната класа, затова ми трябваше полицейска защита. А я имах, дори без да съм я искал! В мига, в който Тейлър и О’Хара ме надушеха, щяха да останат с мен, а сега нямах никакво желание да загубя компанията им. Ако те ме наблюдаваха, хората на Уебър нямаше да поемат риска да ме нападнат.
Все още се олюлявах на краката си, но платих на шофьора и поех към мястото, където бях оставил колата си. Забелязах, че синият мустанг е паркиран през пет клетки от моята. Зад волана седеше Тейлър. От О’Хара нямаше следа.
Настаних се в колата и подкарах към апартамента си. От време на време поглеждах в огледалото за обратно виждане. Мустангът ме следваше. Оставих колата в подземния паркинг, после взех асансьора нагоре.
Преди кабинката да стигне моя етаж, извадих пистолета и го прилепих до бедрото си. Не можех да съм сигурен, че хората на Уебър вече не са открили липсата на филма и не ме причакват.
Излязох от кабинката в коридора, огледах се наляво и надясно, не забелязах нищо опасно, отключих, прекрачих прага си, влязох в антрето, затворих вратата и светнах лампата. Тогава блъснах вратата на хола, отдръпнах се, докато търсех ключа за лампата, светнах я. Нямаше никого. Върнах се да заключа входната врата и да пусна резето, после с предпазливи стъпки обиколих апартамента. Още ги нямаше. За момента бях в безопасност. Никой не можеше да влезе, освен ако не решеше да разбие вратата.
Оставих пистолета на масата, отидох до бара, сипах си щедра доза уиски и се отпуснах в един фотьойл.
Замислих се върху случилото се. Смайваше ме единствено участието на Уебър във всичко това. Преди Бренър да ме предупреди, нямах никакво основание да се опасявам, че хората на Уебър са по петите ми. От колко ли време са го правели? Мисълта ми се прехвърли към Крийдън. Той имаше достатъчно пари, за да наеме Уебър. Ако жена му бе заснета на филма, щеше да му е нужна помощ, а тъкмо Уебър би се оказал човекът за наемане.