Изпих последната си глътка, оставих чашата и се изправих. Бях убеден, че ключът към всичко това се крие във филма, който бях пратил на Макс, но беше ли го получил той? Или Уебър се бе досетил за хода ми и бе изпратил хората си по петите на Чарли?
Набрах номера на Макс.
Часът беше 3.15.
След продължително звънене Макс измърмори:
— Кой е, по дяволите?
— Стийв. Получи ли го? Отговори с „да“ или „не“ — нищо повече.
— В името на Юда! Да!
Затворих.
Отидох в самотната си спалня, съблякох се и се проснах на леглото. Вратът ме болеше, а тялото ми беше отпуснато и изтощено. Лежах си така с размътен мозък, докато най-накрая заспах.
Сутринта, все така с мустанга по петите си, стигнах до редакцията. Чувствах се много добре в компанията на двете ченгета. Те нямаше да оставят почти никакъв избор на хората на Уебър.
Джуди усмихната ме поздрави.
— Джийн каза, че ще дойде веднага след обедната почивка, господин Мансън. Гласът й все още не звучеше добре. Госпожица Щели вече е тук и ви чака.
— Благодаря, Джуди.
След като се оправих с пощата и с госпожица Шели — тантуресто и сериозно на вид момиче, скрито зад огромни очила, което използваше пишещата машина в стаята на Джийн, — звъннах на Фреди Дънмор.
— Фреди… снощи не можах да сколасам. Но този прожекционен апарат ми трябва. Би ли ми го изпратил сега?
— Разбира се, Стийв.
— Увий го добре. Не бих искал някой наоколо да знае, че ми пращаш тъкмо това.
Той помълча, след което рече:
— Джеймс-Бондовски истории, а?
— Така си е. Опаковай го и ми го изпрати по-бързичко.
— Това да ти е грижата — успокои ме той и затвори телефона.
После се обадих у Макс Бери.
— Веднага донеси оня плик, Макс. Скрий го под сакото си. Нали ти казах — динамит е!
— О’кей, Стийв. Тръгвам веднага.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се надявам.
Макар и да не разполагах със свободно време, помолих Джуди да ме свърже с Джийн.
Телефонът звънна, докато ровех в купчината писма.
— Джийн! Как се чувстваш?
— Добре съм. Помолих Джуди да ти предаде, че ще се появя след обедната почивка. Малко ми се гади, но все някак ще оцелея.
— Недей да идваш, ако не се чувстваш наистина добре.
— Ще дойда.
Не можах да се сдържа:
— Липсваше ми.
— Благодаря ти. Ще дойда. — И затвори.
Баща ми ме бе посъветвал да бъда настойчив.
Не получавах никакви аванси, но я обичах, желаех я, имах нужда от нея — нямаше да се предам.
Зачетох се в киностатийката на Рафърти, която бе пристигнала с пощата. Бях съсредоточен само наполовина. Изведнъж станах, отидох до прозореца и погледнах към улицата. Този път на уличния пожарогасител се беше опрял О’Хара.
Присъствието му ми подейства успокояващо. Не можех да си представя как хората на Уебър биха ме посетили, докато той е там. Тейлър навярно охраняваше фоайето.
Вътрешният телефон иззвъня.
— За вас пристигна някакъв пакет, господин Мансън — съобщи Джуди. — Да го внеса ли?
— Да, ако обичаш.
Беше старателно опакованият прожекционен апарат. На малко листче Фреди ми обясняваше, че е приложил книжката с инструкциите за работа, а ако нещо ме затруднява, да му се обадя.
Пъхнах апарата в един от шкафовете и довърших статията на Рафърти. Одобрих я и я сложих при материалите за печат. Тъкмо започвах да чета някакъв материал от друг сътрудник, когато се появи Макс Бери.
— Ето го. — Остави плика върху бюрото ми. — На какво се дължи това свръхвълнение, Стийв? Снощи ме вдига на два пъти. И за какъв динамит говориш?
— За момента, Макс, ще оставя това без коментар. Благодаря ти, че ми го донесе. Как върви статията за Лински?
Той ме зяпна:
— Боже мой, само това ли смяташ да ми кажеш?
— Само това. Как върви статията за Лински?
— Ще я имаш до утре. — Той погледна първо плика, после мен и въздъхна: — Е, ако това е всичко, да се връщам към работата си по нея.
— Действай и благодаря още веднъж.
Той си излезе с напълно недоумяващ вид.
Погледнах към плика, после към часовника върху бюрото си. Беше почти обяд. След още четвърт час Джуди трябваше да излезе в почивка и редакцията щеше да остане на мое разположение. Пъхнах плика в чекмеджето, после се опитах да се върна към четенето. Но вече ми бе невъзможно да се съсредоточа. Потях се и сърцето ми биеше лудо. Само след няколко минути щях да узная истината, освен ако Фрида не ме бе извозила. Тази възможност не биваше да се изключва, макар че замисляйки се, все още виждах сериозния й поглед и чувах нейното „честна дума“, и бях сигурен, че филмът в чекмеджето ми е причинил смъртта й, както и на Горди.