Минутите съвсем бавно отминаваха. Искаше ми се да стана и да помоля Джуди вече да тръгва, но се въздържах.
Тя се появи чак в 12.20.
— Какво ще кажете да отскоча да обядвам, господин Мансън?
— Разбира се.
Тя лъчезарно ми кимна, а после стъпките й отекнаха през съседната стая. В 12.30 я чух да излиза. Отидох до входната врата и я заключих. До завръщането на Джуди разполагах само с един час. Бързо се върнах в кабинета си, извадих прожекционния апарат и го разположих върху бюрото. Стената отсреща беше съвсем бяла. Докато отварях плика и вадех филма, усещах ръцете си несигурни. Апаратът беше автоматичен, но въпреки това зареждането му ми отне още няколко минути. Издърпах от контакта електрическия часовник и включих апарата. После спуснах щорите и дръпнах пердетата.
Връщах се към бюрото, когато телефонът из-звъня. Самият звук накара сърцето ми да спре за миг. За известно време се поколебах, после вдигнах слушалката.
— Господин Мансън? Говорете с господин Чандлър.
Потта прокапа от брадичката ми.
— Стийв? Моля ти се, прескочи да обядваш с мен. Попаднах на нещо истински отровно, което ще постави Лински на мястото му. Искам да го обсъдим заедно.
Стоях загледан в прожекционния апарат.
— Стийв, чуваш ли ме? Ела веднага. Ще си направим тук работен обяд.
Опитах се да прозвуча по-спокойно:
— Няма да мога, господин Чандлър. Джийн е болна и не е на работа, а Джуди излезе на обяд.
— Ами заключи тогава! Редакцията няма къде да избяга. Хайде, идвай! — Слушалката отсреща щракна.
Това беше нещо, което нямаше да направя. Включих апарата и го нагласих на фокус, когато изображението се появи върху бялата стена. Открих, че пред очите ми е една от пътеките между отрупаните с хранителни стоки рафтове на супермаркета „Добре дошли“.
Качеството на образа беше възхитително. Разчитах дори етикетите върху някои от консервите. Но нямаше посетители и това ме озадачи. След няколко мига ъгълът се промени и зърнах стенния часовник. Беше 9.03. Магазинът е бил току-що отворен. А сега камерата бе насочена към щанда със спиртните напитки. После някъде отзад, с количка пред себе си, се появи жена. Движеше се и гледаше през рамо, като че ли искаше да се убеди, че никой не я вижда. Спря до уискитата, после изгледа, без да мигне, обектива на скритата камера. Сърцето ми пропусна няколко удара и се чух как изстенвам.
Жената беше Джийн!
Пръстите ми се свиха в юмруци, а ноктите си впих в дланите. Тя се взираше в пътеката с очаквателно изражение. На човек рядко може да му се случи да види такова изражение, но аз бях попадал на него преди и го познавах. Беше изражението на любовница, която очаква партньора си.
Тогава в кадъра попадна и един мъж — висок, с масивно телосложение, с черна шапка и официален костюм. В широкия му гръб имаше нещо ужасно познато за мен. Сграбчи Джийн в обятията си, а тя сключи ръце около врата му. Целунаха се както само изгладнели за любов същества могат да се целуват. Допирът им бе кратък, но ме прониза като проврян в сърцето ми нож. После той се отдръпна и й направи предупредителен знак. Видях лицето му.
Беше Хенри Чандлър!
Телефонът иззвъня.
С трепереща ръка изключих апарата и вдигнах слушалката.
— Господин Мансън? — Разпознах острия тембър на секретарката на Чандлър. — Господин Чандлър ви чака.
— Предайте му, че ми е невъзможно да тръгна.
— Това няма да му хареса, господин Мансън.
— Жалко — и затворих. Върнах филма обратно в касетката, издърпах щепсела от контакта, после — движех се като робот — прибрах апарата в шкафа си, а филма в джоба си и вдигнах щорите. Отново се звънна.
Беше Чандлър и този път усетих раздразнение в гласа му:
— Какво става? Чакам те. Заради теб закъснявам с обяда си.
В този миг почувствах, че го мразя. Мисълта да обядвам с него, та дори само да го видя — при положение, че Джийн го обича, — ме отврати.
— Имам посетител, господин Чандлър. — Говорех стегнато. — Не мога да изляза.
— Кой е той? — попита властно.
— Господин Коулстън, шефът на рекламата при „Хартманс“.
От магазините „Хартманс“ списанието получаваше значителен брой от рекламите си.
Чандлър помълча малко и отвърна раздразнено:
— Е, защо не ми каза досега? Добре де, ще ти изпратя материалите за Лински веднага. Днес целият следобед ми е зает. Прочети ги и ела у нас за вечеря. Тогава ще поговорим, нали?
— Ще ги прочета и ще ви звънна, господин Чандлър. Довечера имам една среща, която уговарям отдавна. — Без да ме е грижа особено, оставих слушалката.