Кой е бил тогава?
Притиснах длани към горещото си лице.
А какво ли ме интересува — запитах се. Много важно, че са убили някакъв изнудвач и една впиянчена уличница! Тревожеше ме обаче въпросът, че Джийн е любовница на Чандлър. Все още бях потресен от откритието си. Беше споменала, че ще дойде следобед в редакцията. Не се чувствах в състояние да застана лице в лице с нея. Ако тя се появеше, знаех, че аз ще трябва да изляза. За да привикна с новото положение, ми трябваше време.
Помолих Джуди да ми даде външна линия и звъннах у Джийн. Тя вдигна слушалката почти веднага.
— Обажда се Стийв — казах й. — Моля ти се, не идвай днес, Джийн.
— Но аз съм почти тръгнала. — Гласът й беше нисък и несигурен.
— Моля ти се, остани си вкъщи. Тук няма никаква работа за теб. Ела утре.
Последва дълга пауза:
— Е, добре.
Оставих слушалката тъкмо когато Джуди влизаше със запечатано послание от Чандлър.
— Джийн ще дойде на работа чак утре — осведомих я.
— Нищо чудно. Веднъж и аз се бях отровила с омари — едва не умрях.
Тя излезе, а аз оставих плика в кутията си за входяща кореспонденция. „Народен глас“ за мене бе станал символ на лицемерието и не ме интересуваше.
Придърпах компютъра и написах:
Хенри Чандлър,
Вече не мога да работя за вас. Приемете това като мое заявление за оставка с днешна дата. За следващия брой на списанието е събран достатъчно материал. Помощният персонал в редакцията ще може да го пусне.
Веднъж ми казахте, че златните рибки няма къде да се скрият. А златните рибки в квакерския аквариум още по-малко могат да се скрият.
Пъхнах бележката си в плик, надписах го „Лично и поверително“, запечатах го, а после помолих Джуди да го изпрати на Чандлър чрез специалната поща.
— Няма да вдигам телефона и няма да приемам никого, Джуди — продължих. — Искам да остана на спокойствие. Казвай, че съм заминал и че ще бъда тук чак утре.
Тя се ококори:
— Добре, господин Мансън.
— Към хората, с които не искам да говоря, прибави и господин Чандлър. Дори той да се обади — няма ме.
Върнах се в кабинета си и заключих вратата.
През следващите два часа изпразвах бюрото и поставях в папка готовите материали, бележките и черновите за следващия брой на списанието.
Дочувах как Джуди от време на време вдига телефона. Чудно ми беше какво ли щеше да стане с нея. Не ме безпокоеше моето собствено бъдеще. Пари в банката имах, а от Линда се бях отървал — можех спокойно да се върна в Лос Анджелес и да стана журналист на свободна практика.
Накрая, към 18.00, приключих с разчистването. Всичко беше наред. Някое умно момче от „Калифорния таймс“ би могло да поеме работата, но това не значеше, че „Народен глас“ би устоял на конкуренцията. Надявах се да бъде така.
Излязох в секретарската стая с претъпкано куфарче в ръка.
Джуди, горката, изглежда се безпокоеше от нещо:
— О, господин Мансън, господин Чандлър вече два пъти ви търси.
— Всичко е наред, Джуди. Не се тревожи. Прибери се вкъщи. — Усмихнах й се. — Ще заключиш, нали? Аз за днес свърших.
Телефонът иззвъня. Джуди го вдигна тъкмо когато излизах:
— Господин Мансън — прошепна тя. — Господин Чандлър е.
— Няма ме още — заявих и излязох навън, където без всякакво съжаление взех асансьора за последен път.
Докато се движех с колата към къщи, започнах да обмислям нещата. Към Лос Анджелес летеше и среднощен самолет. Можех да си събера багажа и да изчезна. Бях сигурен, че на привичния си терен щях да се оправя. Останалите неща като наема за апартамента и другите ми лични вещи можеха да бъдат оправени по-късно — така или иначе в момента градът ме задушаваше. Поне за четири-пет дена трябваше да се махна от него.
В огледалото за обратно виждане съзрях, че синият мустанг ме следва. Пет пари не давах за това. Чудех се обаче каква би била реакцията на ченгетата, когато видеха, че отивам на летището и се качвам на самолета за Лос Анджелес. Не биха могли да ме спрат. А и нямаше как да знаят, че не съм в командировка от списанието.
Оставих мъркюрито на паркинга и се върнах в апартамента си с мисълта, че на Тейлър и О’Хара ще им се наложи да ме чакат дълго и с отегчение.
Отключих входната врата и влязох в антрето. Вратата към хола беше полуотворена и забелязах, че лампите светят. У мене още беше пистолетът на Макс. Оставих куфарчето си, стиснах оръжието в ръка, ритнах вратата и застанах на прага.
Очаквах да се сблъскам с някого от хората на Уебър, но вместо това видях Джийн, която беше заприличала на сянка.