Снижих съвсем бавно пистолета.
Вторачих се в нея и си помислих — същото, което бях помислил, когато поставих шишенцето „Шанел № 5“ пред Линда — това ли е жената, коя-то обичам?
Продължавах да я гледам и в това време любовта, която бях изпитвал, примигна и изгасна. Пред мен стоеше непозната жена — с бледо и изтощено лице, а навярно и опасна.
Отместих за миг поглед от нея, за да се огледам из стаята. Всичко беше съсипано. Навсякъде имаше следи от неистово търсене. Дори тапицерията на фотьойлите и канапето бе отпрана. Изтърбушените части — малки бели островчета — се въргаляха на пода. Всяко от чекмеджетата бе из-празнено, а съдържанието им разхвърляно.
Запратих пистолета връз разпраното канапе и минах в спалнята. И там всичко беше наопаки. Разрязан бе дори дюшекът. Дрехите ми бяха разхвърляни на пода. Всички чекмеджета бяха обърнати, а съдържанието им пръснато навсякъде.
Отидох отново в хола. Тя още стоеше неподвижна, опряна о стената, с очи като живи въглени.
— На Джо Борг това много ще му се хареса-спокойно забелязах аз. — Възможно е да те даде и под съд.
— Къде го криеш? — запита с дрезгав глас. Погледнах я и почувствах студена тръпка по гърба си.
— Такъв ли ужасен вид имаше, когато застреля Горди? — попитах я. — И на него ли зададе въпроса… „Къде го криеш?“ Така ли изглеждаше и когато застреля оная глупава пияна кучка?
Тя вдигна дясната си ръка и се оказа, че в нея има пистолет.
— Кажи ми или ще те убия! Къде го криеш?
Погледнах пистолета — моят пистолет. Спомних си онази история за изхвърлянето му в кофата за смет. Беше го задържала и отново бе убила с него. Като я гледах, разбрах, че в момента е умствено разстроена, и все пак не се боях от нея. Просто ми беше гадно, че съм я изгубил, че глупавите ми мечти — тя ще се отегчи от другия и двамата ще можем да бъдем заедно — са били налудничави.
Извадих касетката с филма от джоба си и й я подадох:
— Ето го, Джийн. Защо все пак не ми се довери?
Тя не се помръдна, пистолетът все така беше насочен към мен; после погледът й бавно се прехвърли върху касетката.
Изстена тихо:
— Наистина ли?
— Фрида Хос ми го продаде за хиляда и петстотин долара. Ето го, Джийн — вземи го.
Пистолетът се изтърколи от ръката й. Приближи се, взе касетката и я притисна към бузата си, а после падна на колене. Отново застена — този път като агонизиращо животинче.
Вдигнах пистолета и го запратих до другия върху канапето. Краката ми трепереха, а и главата беше започнала да ме боли. Всичко ми беше така гадно! Седнах върху подпорката на съсипания фотьойл и я загледах как люлее касетката и си мърмори. Това, помислих си, е доказателство за любов. Жалко, че Чандлър не е тук и не може да я види.
Минутите си течаха. Просто си стоях и изчаквах.
Тя накрая престана да стене и да мърмори.
— Ще ти дам нещо за пиене. — Отидох до барчето и й налях чаша коняк.
Тя вече се бе изправила с касетката в ръце и погледът й не бе така див:
— Не го искам!
— Изпий го!
Чашата дрънна по зъбите й, но тя все пак изпи коняка.
Потръпна и я остави на масата.
— Това ли е филмът наистина? — дрезгаво ме попита.
— Това е. Филмът с тебе и Чандлър. Аз си заминавам. Ако сега си тръгнеш, ще успея да събера багажа си.
Тя се отпусна върху един от съсипаните фотьойли:
— Обичам го. За мене той е идеалният мъж. Обикнах го от първия миг, когато започнах работа при него. Бих направила и направих всичко за него. — Вторачи се в мен. — Но ти едва ли знаеш какво е истинска любов. А и толкова малко хора го знаят — как се правят жертви, как се прави всичко за човека, когото обичаш. — Пак опря длани до лицето си. — Влюбих се още щом го видях, докато на него това му отне повече време. Обикнах го, защото е чудесен, великолепен мъж. Знаехме, че любовта ни трябва да е тайна, но все пак копнеехме един за друг. Беше прекалено опасно да остана при него. Наоколо имаше твърде много любопитни очи, така че — ако работехме заедно-щеше да се разбере. И той ме изпрати да работя при теб… Но не можеше да не се срещаме. — Тя затвори очи: — Ах, тези ужасни потайни места — кина, в които трябваше да го търся в тъмното, опасни и рисковани таксита, а накрая и супермаркетът „Добре дошли“. — Гласът й потрепна. — Мислехме, че постъпваме умно, като отиваме рано сутринта в „Добре дошли“, но не знаехме за скритите камери. — Тя безпомощно повдигна ръце: — Друго нямаше. Само допира на устните му, погалването… Това беше всичко.
Пригади ми се от разказа й:
— Спри, моля ти се. Вече взе филма, нали. Иди си. Трябва да си приготвя багажа.