— Това си е твоя грижа, Джийн.
— Моля те… направи го… заради мен.
— Добре. — Взех касетката и я пъхнах в джоба си. Тя бавно ме отмина и излезе в коридора. Обърна се и ме изгледа:
— Благодаря ти, Стийв.
И аз я погледнах. Колко странно, помислих си — някога ми се струваше, че тази жена е единствената на света. Сега гледах изпитото й бледо лице, усещах цялото й нещастие и ми изглеждаше непозната.
— Довиждане.
С удоволствие затворих вратата завинаги зад гърба й. Помотах се няколко минути из съсипаната стая и звъннах на Борг. Когато се обади, му казах:
— Някой е нахлул в апартамента, Джо. Напълно е съсипан. След час заминавам за Лос Анджелес. Ще оправиш ли тази работа?
— В полицията обади ли се?
— Нямам време да се занимавам с полицията. Направи го ти.
— По дяволите! Ще накарам Джийн да го свърши.
— На твое място бих се заел сам с това — отсякох и затворих телефона.
Стегнах двата си куфара, взех пистолета, отнел живота на Горди и Фрида, слязох в мазето и го пуснах в препълнената кофа за смет. А касетката с филма изгорих в пещта за парното. Върнах се горе, взех си багажа, спуснах се с асансьора и отидох при колата. Разполагах с повече от два часа до полета за Лос Анджелес. Бавно подкарах към летището, защото виждах, че синият мустанг ме следва. Оставих колата на паркинга, дадох куфарите си на багаж и влязох в бара. Не ми се ядеше. Седях си в ъгъла, пиех уиски с лед и си мислех за Джийн. За думите й и за желанието ми да бъда тъкмо на аерогарата, да се махна от този град.
След известно време, което ми се стори цяла вечност, обявиха моя полет и се отправих към очакващия ме самолет. Качих се, седнах, запалих цигара и се опитах да помисля какво ли крие бъдещето за мен. Но в ума ми постоянно се промъкваше споменът за Чандлър и Джийн на пътеката в супермаркета „Добре дошли“. Усещах, че още дълго време няма да се отърва от него.
Щом пристигнах, минах през чакалнята, прибрах багажа си и излязох да търся такси.
— Господин Мансън?
Обърнах се и видях висок слаб мъж, който ми се усмихваше.
— Казвам се Тери Роджърс и работя в „Холивуд рипортър“. — Усмивката му стана още по-широка. — До мен стигна новината, че пътувате в този самолет. Господин Мансън, вярно ли е, че сте си подали оставката от главното редакторство на „Народен глас“?
— Така е.
— Някакви разногласия с господин Чандлър ли имахте?
— Не. Реших, че работата на главен редактор не е за мене, това е. — Понечих да продължа пътя си.
— Жалко за секретарката ви.
Спрях се и го изгледах.
— Секретарката ми?
— Госпожица Джийн Кърси. Била ви е секретарка, нали?
— Да. И какво за нея?
— Новината пристигна преди десетина минути. Сгазил я е камион.
Не почувствах нищо. Тъкмо така трябваше да свърши.
— Сериозно?
— Когато е научил, господин Чандлър е заявил, че това е много голяма загуба за списанието. Ще кажете ли нещо по този въпрос, господин Мансън?
— За всеки от нас някога идва смъртта — дори и за златните рибки. — Оставих го загледан след мене.