— Разбира се. Сядай.
Уоли взе стол и започна да разстила листовете си пред мен, а аз мушнах снимката на Линда в горното чекмедже и изключих магнетофона.
Уоли беше пълничък и приятен на вид, около четиридесетгодишен. Косата му редееше, имаше челюстите на булдог, а очите му почти се закриваха от дебелите стъкла на очилата. Беше изключително добър в журналистическите разследвания, а аз бях работил с мнозина репортери.
Поговорихме за новата гимназиална сграда, чийто строеж се финансираше от общината. Уоли смяташе, че предвиденият бюджет е прекалено раздут. Бе направил някои проучвания и бе открил поне три предприемачески фирми, които предлагаха значително по-ниски цени, отколкото вече ангажираната.
— В дъното на всичко стои Хамънд — наблегна той. — Явно ще се облажи с тлъстичка комисионна. Бихме могли да му създадем някои проблеми. Какво ще кажеш?
— Виж какво би могъл да открие за него Уебър.
Уебър беше шефът на детективското бюро на Чандлър.
— Добре. — Уоли драсна нещо в бележника си. — Стийв, как си? Изглеждаш сякаш те е хванал грип.
— Само главоболие. — Замълчах, после добавих: — Онази статия за Шулц? Мислиш ли, че трябва да я пускаме?
— Дали да я пускаме? — Той се вторачи в мене. — Ти шегуваш ли се?
— Мислех си нещо за нея. Би могла да ни докара много неприятности. Искам да кажа, че ченгетата може така да се разлютят, че да го загазим всички.
— Ние си говорихме за това още преди да започнем разследванията, нали? — ухили се Уоли. — Ти я замисли, а аз я написах, така че и двамата сме в устата на лъва. Какво би могло да ни тревожи? Какво биха могли да ни направят ченгетата? И аз, и ти се държим прилично… Така че… — Той ме погледна внимателно. — Да не си се уплашил нещо, Стийв? Да не би да има някакви тайни в миналото ти? — Широката му усмивка не ми донесе никакво облекчение. — Освен това нали и шефът ни даде зелена улица? Ако възникнат някакви неприятности, той ще се оправи с тях и ще постави този кучи син Шулц на мястото му.
— Да. Добре. Поговори с Уебър и виж може ли да се изрови нещо около Хамънд.
Той замислено ме изгледа, събра си листовете и тръгна към вратата.
— И не се напрягай много довечера, Стийв. Легни си по-рано.
Когато излезе, превъртях ролката и я сложих в джоба си. Снимката прибрах в чантата и излязох в приемната на Джийн.
— Отивам си вкъщи, Джийн. Малко съм се простудил. Уоли ще бъде тук, ако се появи нещо.
Тя ме погледна загрижено:
— Имаш ли вкъщи аналгин-хинин?
— Разбира се. Утре всичко ще е наред.
Излязох в коридора. Вратата на Уоли беше открехната. Надникнах вътре.
— Тръгвам си, Уоли. Ако стане нещо, обади ми се вкъщи.
— Нищо няма да стане. Легни си по-рано.
Поколебах се, но трябваше да попитам:
— Шърли пазарува ли в магазина „Добре дошли“?
Шърли беше практичната и приятна съпруга на Уоли.
— При тази шайка крадци! — Уоли поклати глава. — Предполагам, че при тях е поне с петнадесет процента по-скъпо от всички останали магазини в квартала. Там е само за богаташи и сноби. Бихме могли и тях да разобличим, Стийв. Да ги накараме да се позамислят.
— Може да си помислим за това. Е, ще се видим утре.
Взех асансьора до партера, влязох в колата си, запалих мотора и се загледах мрачно през прозореца.
Какво можех да направя? Двадесет хиляди долара до утре вечер или филмът щеше да отиде при Шулц. Можех да си представя как полицията идва и задържа Линда. Можех да си представя сензацията и отношението на печата към случая. Чандлър щеше веднага да ми покаже вратата. Помислих си за всичките ни съседи — за закачките и подигравките — и за първи път, откакто се бяхме оженили, усетих облекчение, че нямаме деца.
Сигурно имаше някакъв изход.
Бях оправил задълженията си към банката. Дали Ърни Мейхю щеше да склони да ме кредитира с 20 000 долара? Това беше празна надежда, реших аз, след като поразмислих. Би могъл да ми заеме 5000, и то ако измисля убедителна причина. Но от къде да взема остатъка? Сетих се за Лу Миър от бандата по заемите, когото възнамерявах да изоблича в някой от следващите броеве. Макс Бери, другият ми репортер, вече бе подготвил план за материала. Възнамерявахме да нападнем Миър за заемите с 60-процентна лихва, а Макс вече разполагаше с подробности за екипа събирачи на дължимото — шайка побойници, които пребиваха нещастниците, неуспели да съберат жестоката лихва. Ако можех да спра статията, вероятно Миър би ми заел парите при разумни условия, но после си спомних, че Чандлър вече бе видял черновата на Макс и я бе одобрил.
Включих на скорост и поех към къщи.
След като се измъкнах от града и излязох от пояса смог, открих, че вечерното слънце е горещо, а въздухът чист. Не очаквах да заваря Линда вкъщи и надеждите ми се оправдаха. Вратите на гаража бяха отворени, а остинът й го нямаше. Вкарах своята кола в гаража, погледнах часовника си — беше малко след 18.00 часа, — после отключих вратата за къщи откъм гаража и отидох в кабинета си. Сложих ролката на своя магнетофон, прибрах снимката в чекмеджето на бюрото си и влязох в стаята на Линда за преобличане. Отне ми само няколко минути да открия шишенцето „Шанел № 5“. После отворих шкафа с гримовете й и разгледах шишенцата и лосионите, подредени по рафтовете. Всички те, разбира се, би трябвало да са крадени. Имаше голямо, изящно изработено шишенце парфюм „Джой“. От една реклама в „Нюйоркър“ знаех, че това е най-скъпият парфюм, който е възможно да се поднесе като подарък. Затворих шкафа и отидох до кухнята да си извадя лед за питието, от което така се нуждаех.