— Е, надявам се да не е, Стийв — засмя се Марта.
После Ърни взе слушалката:
— Здрасти, Стийв!
— Виж какво, Ърни, случи се нещо непредвидено. Майката на Линда трябва да се оперира. Извинявай, че те занимавам с работа по това време, но искам да се поуспокоят нещата. Дали ще мога да получа 15 000 долара?
Последва пауза.
— Ама ти сериозно ли искаш… — Той изведнъж се досети, че Марта също е там и спря.
— Точно това искам. Като гаранция можеш да опишеш къщата, Ърни.
Отново настъпи дълга пауза.
— Нека поговорим утре за това, Стийв. Ще ти определя час за девет и петнадесет в кабинета си.
— Би ли могъл все пак да ми кажеш дали ще стане или не?
— Ще поговорим за това. Според мене сумата е малко нереалистична. Както и да е, ще поговорим. Съжалявам за майката на Линда.
— Благодаря.
— Нека първо се видим, а?
— Разбира се. Добре, Ърни, до утре. — Затворих телефона.
Чух как остинът на Линда влиза в гаража. Включих настолната лампа, допих чашата си и зачаках.
Чух и как входната врата се отваря и затръшва. Тя не си направи труда да ме потърси, а изтича на горния етаж. Токчетата й изтропаха над главата ми, докато отиваше към банята. Последва пауза, след което се пусна водата. Седях си така и я чаках. Телефонът иззвъня. Макар че апаратът беше до мене, не го докоснах.
Линда се обади от спалнята ни. Кикотеше се.
— Стийв! Франк е на телефона. — Беше излязла на площадката. — Иска да говори с тебе.
Вдигнах слушалката:
— Здрасти, Франк.
— Какво ще кажеш да наминете към нас след двадесетина минути? — попита ме Франк Латимър. Слушах приятния му баритон и се чудех дали жена му също не е крадла като моята. — Сали току-що се върна с кутия огромни скариди. Джак, Сузи, Мърил и Мейбъл ще дойдат. Какво смяташ?
Линда влезе в кабинета.
— Не тази вечер, Франк… благодаря ти все пак — отвърнах. — Нещо съм настинал. Решил съм да си легна рано. — Изслушах съчувствията му и затворих.
— Настинка? — Линда мрачно се беше вторачила в мен. — За какво говориш? Ние нямаме нищо за ядене вкъщи. Звънни му сега ти и му кажи, че си променил решението си!
— Нищо няма да ни стане, ако погладуваме малко — отвърнах. — Седни. Искам да поговорим.
— Ти може да не го направиш, но аз ще го направя!
Дойде до бюрото ми и се пресегна към телефона, но тъкмо тогава аз извадих шишенцето „Шанел № 5“ и го поставих точно пред нея.
ГЛАВА ВТОРА
За съжаление често се случва съпругът или съпругата да погледне половинката си и да осъзнае, че вече не изпитва обич. Че месеците и дори годините, прекарани заедно, изведнъж са се превърнали в пепел, а любовта — колко ценно нещо е тя! — не съществува повече помежду им.
Този момент на истината дойде за мене, когато видях колебаещата се, протегната към телефона ръка на Линда, докато тя се взираше в шишенцето „Шанел № 5“. Видях как ръката й бавно се отдръпва и как прекрасните сиви очи добиват предпазливо и лукаво изражение. Устните й се превърнаха в обикновена цепка и за първи път, откакто я познавах, осъзнах, че не е чак толкова красива, колкото съм си мислел.
Когато двама души се влюбят един в друг, между тях се появява нещо неповторимо. Това нещо е крехко — прекрасно наистина, но крехко. Докато гледах Линда през бюрото си, нещото, което изпитвах към нея, гръмна, изгоря като електрическа крушка, която в един миг е източник на ярка светлина, а в следващия около нея се стеле мрак.
Гледах я и чаках. Връхчето на езика й се показа между устните. Тя се понаежи, после обърна очи към мене.
— Защо си ми взел парфюма?
— Седни, Линда. Загазили сме и двамата заради тебе. Нека видим дали ще можем, пак двамата, да се оправим.
— Нямам представа за какво говориш. — Вече бе преодоляла шока и гласът й беше доста спокоен. По лицето й се четеше онова отегчено изражение, което обикновено приемаше, когато мислеше, че й досаждам. — Моля ти се, обади се на Франк и му кажи, че ще отидем.
— Името Джеси Горди говори ли ти нещо?
Тя се намръщи:
— Не. Какво ти става тази вечер? Виж, ако на теб не ти се ходи, аз тръгвам. Ще…
— Горди е управител на супермаркета „Добре дошли“. Дойде при мене днес следобед и аз записах разговора ни на магнетофон. Седни. Искам да го чуеш и ти.
Тя се подвоуми, но седна.
— Защо ми е да го слушам? — Но от гласа й вече отсъстваше обичайната непоклатима самоувереност. Погледна магнетофона и видях как ръцете й се свиха в юмруци.
Пуснах записа и двамата неподвижни изслушахме гнусната история на Горди. Когато той спомена снимката, аз я извадих от чекмеджето и я поставих пред нея. Тя я стрелна с поглед и лицето й изведнъж доби измъчен вид. Сега изглеждаше с шест години по-възрастна, а при думите — хубавата ви, дори прекрасна жена, господин Мансън, може да завърши и в затвора трепна като ударена с камшик.