— Имаш предвид поставянето на препинателните знаци?
— Нещо подобно.
— Но как е било възможно да се направи всичко това?
— Помислих си, че авторът нарочно е слял думите, за да направи още по-трудно разгадаването на шифъра. Немного остроумният човек непременно ще прекали, след като си постави такава задача, и когато в процеса на съчиняването стигне до място, което естествено изисква пауза или точка, той ще бъде много склонен да постави точно там думите по-близо една до друга, отколкото обикновено. Ако разгледаш внимателно ръкописа, лесно ще откриеш пет подобни случая на необичайно струпване. Като изходих от това наблюдение, разделих текста по следния начин:
„Добро стъкло в хана на епископа на дяволския стол — четиридесет и един градуса и тринадесет минути — север-североизток — главния чатал седми клон източната страна — да се стреля от лявото око на мъртвешката глава — права линия от дървото през изстрела на петдесет фута оттам.“
— Дори и при това разделяне — казах аз — всичко продължава да ми е напълно непонятно.
— И на мене също ми беше напълно непонятно — отвърни Льогран, затова в продължение на няколко дни разпитвах усърдно дали около остров Съливан няма някаква сграда, която да се нарича „Епископски хотел“, като изпуснах остарялата вече дума „хан“. След като не събрах никакви сведения, реших да разширя сферата на търсенето и да действувам по-системно, когато една сутрин ненадейно ми хрумна, че „Епископски хан“ може да има връзка с някое старо семейство на име Бесоп, което в стари времена да е притежавало феодално имение с къща на около шест километра северно от острова. И така, отидох към плантацията и започнах наново да разпитвам възрастните негри от тази област. Най-сетне една от най-старите бабички ми каза, че е слушала за едно място наречено „Замъкът на епископа“, и мислела, че може да ме заведе там, но това съвсем не било замък, нито кръчма, а висока скала.
Предложих да и заплатя добре за цялото безпокойство и след известно колебание тя се съгласи да ме придружи до мястото. Открихме го без особени затруднения и веднага след като освободих бабичката, се заех да изуча мястото. „Замъкът“ представляваше безредно струпани скали и канари, една от които бе забележителна не само с височината си, но и със странната си форма, като че бе направена изкуствено. Изкачих се на върха и и се смутих, понеже не знаех какво да правя по-нататък.
Докато размишлявах, погледът ми се спря на тясна тераска от източната страна на скалата, приблизително на един метър под върха, на който стоях. Тераската се издаваше на около половин метър и не бе по-широка от тридесетина сантиметра, а нишата в скалата непосредствено над нея и придаваше грубо сходство с онези столове с извити облегалки, които са употребявали нашите предци. Веднага разбрах, че това е „дяволският стол“, за който се намекваше в ръкописа, и сега ми се струваше, че съм схванал цялата тайна на загадката.
Знаех, че „добро стъкло“ не можеше да означава нищо друго освен далекоглед, понеже думата „стъкло“ рядко се употребява в друг смисъл от моряците. Внезапно ми стана ясно, че трябва да си послужа с далекоглед, и то от определена и недопускаща никакви отклонения точка. Не се и съмнявах повече и в увереността ми, че изразите „четиридесет и един градуса и тринадесет минути“ и „север-североизток“ показват посоката, в която трябва да се насочи далекогледът. Силно развълнуван от тези открития, аз отидох бързо вкъщи, взех далекоглед и се върнах при скалата.
Когато слязох на тераската, установих, че на нея може да се седне само в едно определено положение. Залових се с далекогледа. Разбира се, че „четиридесет и един градуса и тринадесет минути“ не загатваха нищо друго освен височината над видимия хоризонт, тъй като хоризонталната посока ясно проличаваше от думите „север североизток“. Определих указаната посока с помощта на джобен компас, после насочих наслуки далекогледа колкото може по-точно под ъгъл четиридесет и един градуса, започнах да го движа бавно нагоре надолу, докато вниманието ми не бе привлечено от кръгла пролука или отвор в короната на огромно дърво, издигащо се в далечината над останалите дървета. В средата на пролуката забелязах бяло петно и отначало не разбрах какво представлява. След като фокусирах телескопа, погледнах отново и видях, че е човешки череп.
При това откритие така се зарадвах, че сметнах загадката за разрешена, защото изразът „главния чатал, седми клон, източна страна“ можеше да се отнася само до положението на черепа върху дървото, докато „да се стреля от лявото око на мъртвешката глава“ допускаше само едно тълкувание по отношение търсенето на заровеното съкровище. Разбрах, че през лявото око на черепа трябва да се пусне куршум и като се продължи въздушната линия, с други думи, правата линия, прекарана от най-близката точка на дънера през „изстрела“ (или мястото на падането на куршума), и се измерят петнадесет метра в същото направление, тя ще посочи една определена точка, под която, както си мислех, е възможно да лежи скритото имане.