— Всичко това — казах аз — е съвършено ясно и макар остроумно, е просто и разбираемо. Какво стана, след като напусна „Ханът на епископа“?
— Какво стана: отбелязах си внимателно разположението на дървото и се прибрах вкъщи. В момента, в който обаче станах от дяволския стол, кръглата пролука изчезна и колкото и да се взирах и въртях, не успях да я открия. Цялото остроумие на плана според мен се заключава във факта (тъй като повторният експеримент ме убеди напълно, че това е факт), че въпросният отвор не се вижда от никоя гледна точка освен тази, предоставена от тясната площадка на скалата.
В тази експедиция до „Хотелът на епископа“ ме съпровождаше Юпитер, който без съмнение беше забелязал странното ми поведение през последните няколко седмици, взимаше специални мерки и не ме оставяше нито за минутка сам. Но на следващия ден станах много рано, успях да му се изплъзна и отидох сред хълмовете да търся дървото. Открих го с голям труд. Когато се прибрах вечерта у дома, моят слуга искаше да ме набие. За всичко останало от приключението вярвам, че си запознат не по-зле от мене.
— Предполагам — отвърнах аз, — че при първото копане не улучи мястото поради глупостта на Юпитер, който спусна бръмбара през дясното вместо през лявото око на черепа.
— Точно така. Тази грешка дава разлика от около седем сантиметра по отношение на „изстрела“, тоест положението на най-близкото до дървото колче, и ако съкровището се намираше под „изстрела“, грешката щеше да има малко значение, но „изстрелът“ заедно с най-близката до него точка на дървото са само два пункта, които установяват посоката на линията, и колкото и да е незначителна разликата в началото, тя нараства с увеличаване на разстоянието; когато сме се отдалечили вече на петнадесет метра, тя ни отпраща по лъжлива следа. Ако не бях така дълбоко убеден, че съкровището действително е заровено някъде там, нашият труд можеше да отиде напразно.
— Ами надутото ти красноречие и поведението ти, докато размахваше бръмбара — що за странно чудачество! Бях сигурен, че си се побъркал. И защо настоя да се спусне бръмбарът през черепа вместо куршум?
— Откровено да ти кажа, дотегнаха ми явните ти подозрения относно разсъдъка ми и реших да ти се отплатя по мой вкус с малка и отрезвяваща мистификация. Ето защо размахвах бръмбара и казах да го спуснат от дървото. Впечатлението ти, че е много тежък, ми подсказа последната мисъл.
— Да, разбирам; озадачава ме само едно нещо. Как да си обясним скелетите в ямата?
— На този въпрос мога да отговоря толкова, колкото и ти. Струва ми се обаче, че тук има само едно правдоподобно обяснение, макар то да предполага такава жестокост, че дори е страшно да си го помисли човек. Ясно е, че Кид — ако Кид действително е скрил това съкровище, в което аз не се и съмнявам не е могъл да се справи без чужда помощ. Но когато работата е била свършена, той навярно е сметнал, че е по-уместно да се отърве от участниците в неговата тайна. Може би два удара с кирката, докато помощниците му са се трудели в ямата, са били достатъчни; а може би са потрябвали и цяла дузина — кой би могъл да каже?