— Кое? Изгревът ли?
— Глупости! Съвсем не! Говоря за бръмбара. Има ослепително златист цвят… на големина е колкото едър орех… с две смолисточерни петна на горния край на гърба, и трето, малко по-продълговато, на долния. Мустачките са…
— Казфам фи, маса Уил, работата не е фъф мустачки — прекъсна го Юпитер; — бръмбар златен, чисто злато, цял от злато, отфътре и отфън, осфен крилата… през жифота си не съм фиждал такъф тежък бръмбар.
— Да допуснем, че е така, Юп — отвърна Льогран, както ми се стори, с по-сериозен тон, отколкото изискваше случаят, — но нима това е причина да прегориш птиците? Цветът — тук той се обърна към мен — действително почти оправдава мисълта на Юпитер. Никога не си виждал по-ярък металически блясък от този, който излъчват твърдите люспи, но за това не можеш да съдиш до утре. Междувременно съм в състояние да ти дам само известна представа за формата му.
След тези думи той седна до една масичка, върху която имаше перодръжка, но нямаше хартия. Потърси в едно чекмедже, но и там не намери.
— Нищо — каза накрая той, — и тази ще свърши работа. — Извади от джобчето на жилетката си къс много изцапана хартия и нахвърли на него с перодръжката си груба рисунка. Докато се занимаваше с това, аз останах на мястото си край огъня, защото все още ми беше студено. Когато рисунката бе готова, той ми я подаде, без да става от мястото си. Докато я поемах, се чу ръмжене, последвано от дращене по вратата, Юпитер я отвори и вътре се втурна грамадното нюфаундленско куче на Льогран, сложи лапи на раменете ми и ме обсипа с ласки; при предишните си посещения му бях отделял голямо внимание. Когато кучето престана да скача около мене, погледнах хартията и право да си кажа, останах много озадачен от онова, което бе изобразил моят приятел.
— Да — промълвих аз, след като го съзерцавах няколко минути, — трябва да призная, че това е странен бръмбар; не ми е познат; никога не съм виждал подобно нещо… освен ако не си нарисувал череп или мъртвешка глава, на каквито прилича повече, отколкото на всичко друго.
— Мъртвешка глава! — откликна Льогран. — О, да, добре, рисунката донякъде без съмнение изглежда така. Двете горни черни петна наподобяват очи, нали? А по-дългото в долния край — уста, при това цялата форма е овална.
— Възможно е — отвърнах аз, — но, Льогран, страхувам се, че не си никакъв художник. Ще се наложи да почакам, докато видя самия бръмбар, щом трябва да си съставя някаква представа за неговия вид.
— Е, не зная — отвърна малко обидено той. — Рисувам сносно… би трябвало да е така — имах добри учители и се лаская, че не съм някакъв дръвник.
— Но, драги приятелю, в такъв случай ти се шегуваш казах аз, — това наистина е един сполучлив череп, дори бих казал превъзходен според широко разпространените представи за подобни образци във физиологията, а ако твоят scaraboeus прилича на него, тогава той е най-странният scaraboeus на света. Може да събуди у нас много силно суеверие. Предполагам, че ще наречеш бръмбара scaraboeus caput hominis4 или нещо подобно, в естествената история има много подобни названия. Но къде са мустачките, за които спомена?
— Мустачките! — възкликна Льогран, който, изглежда, се горещеше на тази тема, без да има причина. — Сигурен съм, че виждаш мустачките. Нарисувах ги така ясно, както са и у самото насекомо, и се надявам, че това е достатъчно.
— Добре, добре — отвърнах аз, — може и да си ги нарисувал, въпреки това не ги виждам. — И му върнах хартията без допълнителни забележки, понеже не желаех да го дразня; много ме изненада обаче обратът, който взе цялата тази история; раздразнението му ме озадачи… а що се отнася до рисунката на бръмбара, не се виждаха абсолютно никакви мустачки и цялата наподобяваше твърде много обикновена мъртвешка глава.
Той пое гневно хартията и тъкмо се канеше да я смачка и очевидно да я хвърли в огъня, един случаен поглед върху рисунката като че прикова внезапно вниманието му. В миг лицето му силно почервеня, а в следващия страшно побледня. Той продължи известно време да разглежда внимателно рисунката, без да става от мястото си. Накрая стана, взе свещ от масата, отиде до един моряшки сандък в най-отдалечения край на масата и седна. Там отново заоглежда неспокойно хартията и я завъртя на всички страни. Не каза нищо, но поведението му много ме озадачи; въпреки това сметнах за благоразумно да не изострям растящото му раздразнение с каквито и да е забележки. След малко той извади портфейл от джоба на палтото си, постави внимателно хартията в него, пъхна го в бюрото си и го заключи. Сега бе по-спокоен, но и от първоначалния му ентусиазъм нямаше следа. Въпреки това не изглеждаше навъсен, а замислен. Колкото ставаше по-късно, толкова той потъваше все повече и повече в някакъв унес, от който не можеха да го отвлекат никакви мои духовити забележки. В началото възнамерявах да прекарам нощта в хижата, както често правех преди това, но като видях настроението на моя домакин, сметнах за по-разумно да се сбогувам. Той не настоя да остана, но на тръгване ми стисна ръката с по-голяма сърдечност, отколкото обикновено.