Около месец по-късно (в течение на това време не видях нито веднъж Льогран) в Чарлстън ме посети неговият слуга Юпитер. Никога преди това не бях виждал добрия стар негър толкова отчаян и се уплаших, че някакво сериозно нещастие е сполетяло моя приятел.
— Е, Юп — обърнах се аз към него, — какво се е случило? Как е господарят ти?
— Прафо да си кажа, маса, не е добре, не е здраф.
— Не е здрав ли? Наистина съжалявам да чуя това. От какво се оплаква?
— Там е работата я! Никога не се оплакфа от нищо, но е много болен.
— Много е болен, Юпитер? Защо не каза това веднага? На легло ли е?
— Не, не е! Скита и никъде не можеш го намери, там го стяга чепикът; душата ме боли за бедния маса Уил.
— Юпитер, не разбирам какво говориш. Господарят ти бил болен. Не ти ли е казал какво го боли?
— Не се сърдете, маса, за дребни работи; маса Уил казфа, че му няма нищо, но защо тогафа скита такъф, с нафедена глафа, скръбен и побелял като гъска? И през цялото фреме прафи сметки…
— Какво прави, Юпитер?
— Смята със цифри фърху някакъф списък, най-странните цифри, какфито съм фиждал досега. Казфам фи, страшно ми стафа. Фсе го пазя, от очи го не изпускам. Оня ден ми се изплъзна преди изгреф и целия божи ден се губи. Приготфих си голяма пръчка, да го натупам здрафата, щом се фърне, но се оказах голям глупак и фъф края на краищата сърце не ми даде да го напрафя, изглеждаше толкова тъжен.
— А? Какво? Ах, да! Добре си направил, че не си бил много строг към бедния човек; не го бий, Юпитер, няма да го понесе, но имаш ли някаква представа на какво се дължи тази болест или по-скоро тази промяна в поведението му? Да не се е случило нещо неприятно, след като се видяхме за последен път?
— Не, маса, нищо неприятно не е имало оттогафа; страхувам се, че дотогафа е имало, този същия ден, когато бяхте у нас.
— Как? Какво имаш предвид?
— Ами, маса, мисля за бръмбара, за него.
— За какво?
— Бръмбара. Сигурен съм, че този златен бръмбар е ухапал маса Уил някъде по главата.
— А какво те кара да мислиш така, Юпитер?
— Големи нокти, маса, и устата също. Никога не съм фиждал такъф дяфолски бръмбар; рита и хапе фсичко, което се доближи до него. Маса Уил го хвана, но феднага го пусна, казфам фи, тогафа сигурно го е ухапал. Не ми харесфа устата на бръмбара, затова не го фзех с ръка, а го хфанах с късче хартия, което намерих. Зафих го фъф хартията и напъхах едно парченце от нея фъф устата му, така направих.
— Значи смяташ, че твоят господар наистина е ухапан от бръмбара и от това се е разболял?
— Нищо не смятам, а знам как си беше. Какфо го кара тогафа да мечтае за злато, ако не го е ухапал златният бръмбар? Слушал съм и по-рано за тези златни бръмбари.
— А откъде знаеш, че мечтае за злато?
— Откъде знам ли? Ами защото бълнуфа насън, оттам знам.
— Добре, Юп, може би си прав; но на какво щастливо обстоятелство дължа честта на днешното ти посещение?
— Какфо искате да кажете, маса?
— Носиш ли ми някаква заръка от мистър Льогран?
— Не, маса, нося фи само тофа — и с тези думи Юпитер ми подаде бележка със следното съдържание:
Драги мой,
Къде се губиш толкова дълго? Надявам се, не си бил толкова безразсъден, та да се обидиш от някоя моя малка brusguerie5, не, не, това е невъзможно. Откакто се видяхме за последен път, имам причина за голямо безпокойство. Искам да ти кажа нещо, но не зная как да го сторя и дали изобщо да ти го разказвам.
Няколко дни не се чувствувах добре, а бедният стар Юпитер ми досажда до смърт с благонамерените си грижи. Ще ми повярваш ли? Онзи ден си приготвил грамадна тояга, за да ме напердаши, че съм му се изплъзнал; прекарах целия ден solus6 сред хълмовете на материка. Наистина вярвам, че единствено болезненият ми вид ме отърва от боя. Откакто се срещнахме, не съм прибавил нищо ново към моята колекция.
Ако имаш възможност, ела с Юпитер. Непременно ела. Искам още тази вечер да те видя по важна работа. Уверявам те, случаят е извънредно важен.