В тона на бележката имаше нещо, което сериозно ме разтревожи. Целият й стил бе съвсем необичаен за Льогран. Какво ли му бе хрумнало? Каква ли нова фикция е влязла във впечатлителния му мозък? По какъв „извънредно важен случай“ можеше да разговаря? Разказът на Юпитер не предвещаваше нищо добро. Страхувах се, че постоянният гнет на неговото нещастие в края на краищата е размътил разсъдъка на моя приятел. Следователно, без да се колебая нито за минутка, се приготвих да придружа негъра.
Когато пристигнахме на кея, на дъното на лодката, с която щяхме да отплаваме, забелязах коса и три лопати, всички очевидно нови.
— Какво означава всичко това, Юп? — запитах аз.
— Коса и лопати.
— Много правилно, но защо са тука?
— Тофа са косата и лопатите, които маса Уил запофяда да му купя от града, и аз платих дяфолски много пари за тях.
— Но какво, в името на всичко загадъчно в света, възнамерява да прави твоят „маса Уил“ с коси и лопати?
— Това и аз не знам и дяфол да ме фземе, ако и той сам знае. Фсичко иде от бръмбара.
Като видях, че няма да разбера нищо от Юпитер, цялото същество на когото, изглежда, бе погълнато от „бръмбара“, пристъпих в лодката и вдигнахме платното. С попътен и силен вятър скоро влязохме в заливчето на север от форт Моултри, изминахме около три километра пеша и стигнахме до хижата. Беше към три часа следобед. Льогран ни очакваше с голямо нетърпение. Той сграбчи ръката ми с нервна empressement7, това ме разтревожи и засили още повече първоначалните ми подозрения. Лицето му бе бледо като на призрак, а дълбоко хлътналите му очи святкаха с неестествен блясък. Заинтересувах се за здравето му и като не знаех какво друго да кажа, попитах дали си е взел бръмбара от лейтенант Дж.
— О, да отвърна той и силно почервеня; — още на другата сутрин. Нищо няма да ме изкуши да се разделя с този бръмбар. Знаеш ли, Юпитер е съвсем прав за него.
— В какъв смисъл? — попитах аз и сърцето ми се сви от лошо предчувствие.
— Като предположи, че бръмбарът е от чисто злато. Той произнесе всичко това напълно сериозно и аз изпитах неописуема болка.
— Този бръмбар ще ми донесе щастие — продължи Льогран с победоносна усмивка — и ще ми възвърне фамилното имущество. Чудно ли е тогава, че толкова го ценя? След като съдбата реши да ми го подари, ще трябва само да го използувам както трябва, за да стигна до златото, което той ще ми посочи… Юпитер, донеси ми бръмбара!
— Какво! Бръмбара ли, маса? Предпочитам да не пипам този бръмбар, сам си го фземете.
Тогава Льогран стана с важен и тържествен вид и ми донесе бръмбара в стъклената кутийка, в която беше затворен. Прекрасен и по онова време все още неизвестен за естествоизпитателите, бръмбарът представляваше ценна находка в научно отношение. Близо до едната страна на гърба имаше две кръгли черни петна, а от другата едно по-продълговато. Извънредно твърдите му и блестящи люспи пламтяха като полирано злато. Тежестта на насекомото бе забележителна и като се вземеха пред вид всички обстоятелства, трудно можех да упрекна Юпитер за мнението му по отношение на бръмбара; но убийте ме, не знаех как да се справя с това, че и Льогран споделяше същото мнение.
— Изпратих да те повикат — обърна се той тържествено към мен, след като разгледах бръмбара. — Изпратих да те повикат, за да мога да се възползувам от твоя съвет при осъществяване на предначертаното от съдбата и бръмбара…
— Скъпи Льогран — извиках аз и го прекъснах, — положително не си добре и трябва да вземеш някакви мерки. Легни си, а аз ще остана няколко дни с тебе, докато се пооправиш. Трескав си…
— Провери ми пулса — каза той. Проверих го и да си кажа правото, не открих ни най-малки признаци на треска.
— Може да си болен и без да имаш треска. Вслушай се този път в съвета ми. Първо си легни. Второ…
— Грешиш — прекъсна ме той. — Здрав съм, доколкото може да бъде здрав човек при възбудата, в която се намирам. Ако наистина ми желаеш доброто, ще ме облекчиш от тази възбуда.
— А как ще стане това?
— Много лесно. С Юпитер се каним да направим експедиция из хълмовете на материка и в тази експедиция ще се нуждаем от помощта на човек, на когото можем да се доверим. Ти си единственият, комуто вярваме. Независимо дали ще успеем, или ще се провалим, възбудата, която забелязваш у мен, ще се уталожи.
— Много бих искал да ти помогна — отвърнах аз, — но смяташ ли, че този проклет бръмбар има някаква връзка с експедицията ти из хълмовете?
— Да, има.
— Щом е така, Льогран, аз няма да участвувам в такова глупаво начинание.
— Съжалявам, много съжалявам, ще се наложи да опитаме сами.