— Да опитате сами? Този човек наистина си е изгубил ума! Чакай! Колко време предполагаш да отсъствуваш?
— Вероятно цяла нощ. Тръгваме веднага и се връщаме най-късно на разсъмване.
— А даваш ли ми честна дума, че когато тази твоя приумица премине и историята с бръмбара (боже мой!) приключи както желаеш, ще се прибереш у дома и ще се вслушаш безусловно в съветите ми така, както би се вслушал в лекаря си?
— Да, обещавам; а сега да тръгваме, тъй като нямаме време за губене.
Последвах обезверен приятеля си. Тръгнахме към четири часа — Льогран, Юпитер, кучето и аз. Юпитер взе косата и лопатите, той настоя сам да ги носи, според мен повече от страх да не бъдат в непосредствена близост до неговия господар, отколкото от излишно прилежание или добродушие. Той беше зъл като куче и единствените думи, които се отрониха от устата му през целия път, бяха: „Този проклет бръмбар!“ От своя страна, аз отговарях за два фенера, докато Льогран се задоволи само с бръмбара, който носеше завързан на здрава конопена връв — размахваше я насам-натам с вид на магьосник. Когато забелязах това ново и явно доказателство за безумието на моя приятел, едва сдържах сълзите си. Реших, че най-добре ще бъде засега да не обръщам внимание на неговите прищевки или поне докато ми се удаде случай да взема по-енергични мерки с надежда за успех. Междувременно се опитах безуспешно да го накарам да ми съобщи целта на нашето пътешествие. След като успя да ме убеди да го придружа, той очевидно нямаше желание да разговаря за по-маловажни неща и на всичките ми въпроси благоволяваше да отвръща само с едно: „Ще видим!“
Пресякохме с малка лодка потока при носа на острова, изкачихме се по високия бряг на материка и се насочихме в северозападна посока през страшно дива и пустинна местност, където никога не бе стъпвал човешки крак. Льогран ни водеше уверено напред; спираше тук-таме само за миг, за да провери пътя по някакви, изглежда, направени от самия него белези при предишните му обиколки.
Вървяхме така около два часа и при залез слънце навлязохме в безкрайно по-пустинна местност от всички, които пребродихме дотогава. Това бе някакво плато, разположено под върха на почти непристъпен хълм, обрасъл целия с гъста гора и осеян с грамадни чукари, изникнали като че направо от пръстта, които не се бяха свлекли в долините, защото ги крепяха израслите по тях дървета. Дълбоки и пръснати в различни посоки клисури придаваха на пейзажа още по-суров и внушителен вид.
Естествената площадка, на която се покатерихме, бе гъсто обрасла с къпини и скоро открихме, че е невъзможно да си пробием път без помощта на косата; под ръководството на своя господар Юпитер се зае да ни разчиства пътека до подножието на огромна северноамериканска магнолия, израсла сред десетина дъба. Тя се издигаше много по-високо от дъбовете и всички останали дървета, които бях виждал дотогава, и ги превъзхождаше по красота на листната корона и нейната форма, широко разперените клони и общия си величествен вид. Когато достигнахме дървото, Льогран се обърна към Юпитер и го попита дали може да се покачи на него. Старецът като че се смути от въпроса и не отговори веднага. После приближи огромния дънер, обиколи го бавно и най-внимателно го огледа. Като свърши огледа, отвърна просто:
— Да, маса, Юпитер се изкачфа по фсеко дърво, което фижда през жифота си.
— Тогава качвай се колкото можеш по-бързо, защото скоро ще се стъмни и няма да успеем да свършим работата, за която сме дошли.
— Докъде да се изкача, маса? — попита Юпитер.
— Изкачи се първо по ствола, после ще ти кажа по кой клон да тръгнеш… чакай, вземи бръмбара със себе си.
— Бръмбара ли, маса Уил? Златния бръмбар? — извика негърът и се отдръпна ужасен. — Защо да качфам бръмбара по дърфото? Да пукна, ако го напрафя!
— Щом се страхуваш, Юп, щом такъв голям и преголям негър като тебе се страхува да пипне един малък и безобиден мъртъв бръмбар, качи го горе, както е вързан за връвта, но ако не го вземеш, ще бъда принуден да ти счупя главата с тази лопата.
— Какфо има сега, маса! — отвърна явно засрамено и по-сговорчиво Юп. — Фсе ругаете стария негър. Пошегуфах се само. Аз да се страхуфам от бръмбара! Какфо ме е грижа за бръмбара? — Той пое внимателно края на връвта и като държеше колкото можеше по-далеч от себе си насекомото, се приготви да се покатери по дървото.
Североамериканската магнолия, или Liriodendron Tulipifera, най-величественият американски горски представител, има изключително гладък дънер и често достига значителна височина, без да пуска никакви клони; като стигне по-зряла възраст, кората и става чвореста и неравна, понеже от дънера израстват множество къси разклонения. Тъй че трудностите по изкачването в дадения случай идваха повече от външния вид на дървото, отколкото от някакви действителни затруднения. Юпитер обгърна колкото може по-плътно огромния цилиндър с ръце и колене и като се залавяше с пръсти за едни издатини и опираше босите си крака о други, най-сетне изпълзя до първия голям чатал, като на два-три пъти едва не падна, след което очевидно сметна, че с това цялата работа е фактически извършена. Главната опасност наистина бе преминала, макар и катерачът да се намираше на около двадесетина метра от земята.