Сюзън паркира колата, като затвори изхода на един ролс-ройс, и всички забързахме към църквата под звъна на камбаните.
На връщане Етел каза:
— Мисля, че преподобният Ханингс е прав, и наистина трябва да приютим поне по един бездомник за великденските празници.
Сюзън натисна газта и взе един завой с 60 мили в час, при което семейство Алърд залитнаха наляво и Етел млъкна.
Джордж, винаги в позицията на верен прислужник, отвърна:
— Смятам, че отец Ханингс би трябвало сам да върши това, за което проповядва. А в огромното му жилище живеят само той и жена му.
Джордж винаги усеща лицемерите.
— Мисис Алърд — казах аз, — разрешавам ви да приберете някой бездомник в къщата си за великденските празници.
Очаквах да метне гарота3 през врата ми и да започне да стяга, но вместо това тя отвърна:
— Може би ще пиша на мистър Станхоуп да му поискам разрешение.
Туш. С това кратко изречение тя ми напомни, че не аз съм собственикът на тази земя, но тъй като бащата на Сюзън има обществената съвест на нацист есесовец, на Етел й се размина. Едно на нула за нея.
Сюзън прехвърли някакво възвишение със 70 мили в час и почти връхлетя върху задницата на един малък червен TR-3, може би модел 1964. Бързо премина в противоположното платно, на веднага сви обратно зад триумфа, избягвайки по този начин удара с идващото насреща порше.
Сюзън, струва ми се, бе изнамерила един вид павловски експеримент, при който демонстрираше реалната възможност за внезапна смърт всеки път, когато някой в колата кажеше нещо, несвързано с конете или времето.
— Тази пролет не валя много — обадих се аз.
— Но въпреки това земята е още влажна от мартенския сняг — добави Джордж.
Сюзън намали.
Когато ходим на църква, повечето пъти карам аз; освен това през трите месеца на плавателния сезон я пропускаме въобще, което означава, че ходенето на църква е опасно само около 20 пъти в годината. И да си призная, забелязал съм, че когато Сюзън шофира, се чувствам много по-близо до Господа, отколкото когато съм в самата църква.
С право може да попитате защо въобще ходим там или защо не отидем в друга църква. Ще ви кажа: ходим в „Св. Марко“, защото винаги сме ходили там; и двамата сме кръстени в нея и се оженихме в нея. Посещаваме тази църква, защото родителите ни са я посещавали и децата ни, Каролин и Едуард, я посещават, когато са вкъщи през ваканциите.
Ходя в „Св. Марко“ по същите причини, поради които продължавам да ходя на риболов на Франсис Понд, макар че последната риба там е била уловена преди 20 години. Отивам, за да запазя една традиция, отивам по навик и от носталгия. Ходя на езерото и в църквата, защото ми се ще да вярвам, че все пак има нещо там, макар че за 20 години не съм видял нито една риба и нито веднъж не съм почувствал присъствието на Светия дух.
Сюзън стигна до чакълестата алея, премина през отворените порти и спря пред вратарската къщичка, за да слязат семейство Алънд. Те ни пожелаха приятен ден и се прибраха вътре да се отдадат на неделното печено и вестниците.
Сюзън продължи по алеята.
— Не разбирам защо не отвори — каза ми тя.
— Кой?
— Франк Белароса. Нали ти казах, че отидох с коня съвсем до къщата и извиках към осветения прозорец. След това дръпнах звънеца при входа за слугите.
Гола ли беше?
— Разбира се, че не.
— Е, тогава сигурно е сметнал, че няма за какво да си говори с облечена, надменна жена на кон. Той е италианец.
Тя се усмихна.
— Къщата е толкова огромна, може би не ме е чул.
— Не мина ли отпред?
— Не, навсякъде бяха разхвърляни строителни съоръжения, имаше дупки в земята, а и беше тъмно.
— Какви строителни съоръжения?
— Циментобъркачки, скеле, такива неща. Изглежда, доста се работи там.
— Добре.
Сюзън спря пред къщи.
— Трябва да се разбера с него по въпроса за конските пътеки. Искаш ли да дойдеш с мен?
— Не особено. И освен това не смятам, че е учтиво да се обръщаш към нов съсед направо с някакъв проблем, без преди това да си го посетила официално.
— Прав си. Ако ние се придържаме към обичаите и етиката, и той ще прави същото.