Имах ясното чувство, че всички вече знаеха за това. В едно културно общество от предградията това би било нещо като приятелска хитрост, за да се съберат отново двама съпрузи. Но в случая Франк Белароса имаше още всякакви други съображения, както обикновено.
— Жена ти ще бъде почетен гост — каза той. — Какво ще кажеш?
Перспективата да прекарам вечерта на едно италианско семейно тържество по случай завръщането на дон на мафията, където отчуждената ми съпруга щеше да бъде почетен гост, не ми изглеждаше много привлекателна, както може да се досетите. Франк прекъсна мислите ми:
— Окей? Ще се видим към шест.
Вини внезапно избухна в смях и смъкна плексигласовата преграда. Извърна се към мен:
— Изгорил си ръката на фитила, а? Разбрах го.
По-добре да си бях хванал влака до вкъщи.
33.
Ескортът мина през портите на Станхоуп Хол и продължи нагоре по чакълестата алея на наскоро придобитото владение на Белароса, докато стигна до малкия анклав на Сюзън, където аз пожелах на престъпните си приятели приятен ден и тръгнах с куфара си към входната врата.
Ягуарът на Сюзън стоеше отпред, но при ездачите това невинаги означава, че човекът си е вкъщи, и когато влязох в къщата, в нея беше тихо и пусто. Радостната среща се отлагаше.
Отидох в кабинета си и изтрих двайсет и шест съобщения в телефонния си секретар, след това взех купа факсове и ги изгорих в камината, без да ги прочета. Но пощата си прегледах, защото уважавам написаните на ръка писма. В нея имаше обаче само едно писмо, което отделих настрана. Беше от Емили. Всичко останало се оказаха служебни писма, неплатени сметки, реклами и всякакъв боклук от този сорт, който също изгорих.
Седнах и прочетох писмото на Емили:
Скъпи Джон,
Откъде, за бога, успя да намериш тази отвратителна вратовръзка? Непрекъснато нагласях цветовете на телевизора, но по никакъв начин вратовръзката ти не пасваше на костюма, освен ако лицето ти не е зелено. И забелязах, че все още не носиш джобно гребенче. Гледах онази испанка — Алварез, мисля, че се казваше — по местния канал тук, и да знаеш — тази жена те мрази или те обича. Разбери кое от двете. С Гари сме добре. Ела ни на гости. Скоро!
Прибрах писмото в чекмеджето на бюрото си и отидох в кухнята. Ние си имаме семеен съобщителен център, известен в миналото като дъска за обяви, но единственото съобщение на нея гласеше: „Занзибар, ветеринар, вторник сутринта.“ Майната му на Занзибар. Той не може дори да чете, а и без това не се допуска в кухнята.
Качих се с куфара си на горния етаж и влязох в предишната семейна спалня, сега спалнята на любовницата, и хвърлих куфара си в ъгъла. Преоблякох се в дънки, доксайдки и спортна фланелка и отидох в банята. Устата ми още миришеше на онова сирене, затова се нажабурих с ментова вода, но не ми помогна. Веществото бе влязло в кръвта ми.
Излязох от къщата и се качих в мустанга, който ми беше малко трудно да запаля, след като не беше каран известно време. Джордж Алърд наистина беше мъртъв. Най-сетне двигателят заработи и аз тръгнах надолу по алеята. Възнамерявах да отида да си видя лодката, но докато наближавах вратарската къщичка, Етел излезе от нея и застана на пътя, облечена в неделната си рокля на цветя. Спрях мустанга и излязох от колата.
— Здравей, Етал.
— Здравейте, мистър Сатър.
— Как си?
— Горе-долу — отвърна тя.
— Изглеждаш добре.
Всъщност не изглеждаше добре, но аз умея да говоря с наскоро овдовели жени, със сираци и недъгави.
— Не е моя работа да казвам това, мистър Сатър — рече тя, — но смятам, че пресата е несправедлива към вас.
Етел Алърд ли беше това? Тя ли използва онзи Джорджизъм „не е моя работа да казвам това“? Очевидно тази жена бе обладана от духа на съпруга си.
— Много мило от твоя страна, че мислиш така — отвърнах аз.
— Това сигурно е много тежко за вас, сър.
Малко оставаше да обърна очи към небето да видя дали Джордж не се усмихваше оттам.
— Съжалявам за неприятностите, които всичко това ти е създало, що се отнася до неканените посетители.
— Няма нищо, сър. Това ми е работата.
(Нима?)
— Въпреки това оценявам търпението ти. Опасявам се, че това може да продължи още известно време.