Тя кимна, всъщност поклони се, както правеше Джордж, за да покаже, че е чул и разбрал. Това ми изглеждаше малко призрачно, затова казах:
— Е, грижи се за себе си.
Тръгнах обратно към мустанга.
— С мисис Сатър ходихме на църква тази сутрин — осведоми ме тя.
— Колко хубаво.
— Тя каза, че може би ще се върнете днес.
— Да.
— Тя ме помоли да ви кажа, ако ви видя, че днес следобед ще е из имението. Може би в градината или да язди, или при конюшнята. Каза да я потърсите. — След това добави колебливо: — Не изглеждаше на себе си през последните няколко дни.
(Ти също, Етел.)
А и всички тук. Точно в този момент бих дал всичко, за да върна времето през април, когато светът беше сигурен и скучен. Но сега наистина не исках да видя Сюзън; исках да видя лодката си, но пък и не можех напълно да пренебрегна съобщението на Етел, затова казах:
— Благодаря. Ще поогледам наоколо.
Качих се в мустанга, обърнах и потеглих обратно по дългата алея.
Отидох до конюшнята и надзърнах вътре, но Сюзън я нямаше, макар че и двата коня бяха там. Подкарах мустанга и тръгнах през имението към Станхоуп Хол, но не я видях и при терасираната градина. Минах покрай белведера и лабиринта от жив плет, но и там я нямаше.
Дойде ми наум, докато карах из имението, че това вече не е собственост на Станхоуп, а на Белароса и че всъщност дори до „Грейс Лейн“ стигнах по дългата чакълеста алея, която сега беше негова собственост, но приемах, че който и да е извършил сделката за Уилям, е бил достатъчно умен, за да включи в договора точка за сервитутно право. Но всъщност аз не съм собственик на къщата за гости, тогава какво ме е грижа? Сюзън и Франк могат да се споразумеят за сервитутното право. Това как ви прозвуча като самосъжаление? Но поставете се в моето положение: без земя, без пари, без власт, без работа и рогоносец. Но бях също и свободен. И можех да си остана такъв, освен ако не съм достатъчно глупав да си върна земята, парите, властта, работата и жената. Докато минавах покрай сливовата градина обаче, забелязах някаква сламена шапка на една каменна пейка в края на горичката и спрях мустанга. Слязох от колата и видях, че до шапката имаше букет от диви цветя, чиито дръжки бяха завързани с панделката й.
Поколебах се малко, след това навлязох в горичката. Сливовите дървета бяха засадени на големи разстояния едно от друго и макар че бяха избуяли през годините, в горичката все още беше светло и можеше да се върви свободно.
Видях я на известно разстояние пред мен, облечена в бяла памучна рокля, с плетена кошница в ръка. Събираше сливи, които бяха малко и нарядко в тази умираща градина. Наблюдавах я известно време и макар че не можех да видя лицето й ясно при това разстояние и през лъчите слънчева светлина, изглеждаше ми унила. Ако цялата тази сцена ви се струва твърде нагласена, уверявам ви, че и аз си помислих същото. Имам предвид, че тя бе казала на Етел да ме накара да я потърся. От друга страна, Сюзън не е склонна да манипулира хората, да използва женски хитрости или въобще нещо от този сорт. Така че, ако си е направила труда да нагласи тази сцена, това само по себе си говореше за нещо. Искам да кажа, че ако я бях открил в градината да се грижи за зеленчуците, които Белароса ни бе дал, това също щеше да говори за нещо. Нали? Но стига толкова градинарска психология. Тя, изглежда, усети, че не е сама, погледна към мен и се усмихна колебливо.
Сега си представете как бягаме един към друг в свещената горичка, в забавен кадър, клоните ни правят път, плетената кошница е захвърлена настрана, снопчета слънчева светлина играят по усмихнатите ни лица и двамата сме с разтворени обятия. Представихте ли си го?
А сега се върнете към Джон Сатър, който стои с ръце, пъхнати в джобовете на дънките, и гледа жена си с хладна незаинтересованост. В едър план, колебливата усмивка на Сюзън, която става още по-колеблива.
Във всеки случай тя тръгна към мен и извика:
— Здравей, Джон.
— Здравей.
Тя продължи да върви към мен, като кошницата леко се поклащаше на ръката й. Изглеждаше по-загоряла, отколкото когато я бях видял преди пет дни, и всичките й лунички се бяха показали. Забелязах, че е боса, а сандалите й са в кошницата. В този момент изглеждаше на деветнайсет години и почувствах как сърцето ми заби лудо, когато тя застана само на няколко крачки от мен. Тя извади една слива от кошницата и ми я подаде:
— Искаш ли?