Компанията, между другото, беше малко по-различна от онази на обяд. Имаше безспорно няколко подозрителни мафиотски типове, но имаше също и няколко жители на горната част на Манхатън — хора, които прекарваха целия си живот в търсене на нови ресторанти, за които още никой не знае, освен двестате жители на квартала. Е, този път представителите на горен Манхатън щяха да имат нещо интересно за разказване, като се върнат вкъщи. В заведението имаше още и голям брой мазни млади инженери, дошли тук с приятелките си, които изглеждаха като слабички Анни и просто умираха да се омъжат, за да могат да се пръснат като напълнени cannelloni.
Тук беше и старият дядка с четиридневна брада, който разтягаше хармониката, докато дебелата дама пееше. Франк даде на старика двайсет долара, за да изсвири „Санта Лучия“, която сигурно беше в хитпарада сред тези приятели, защото всички започнаха да припяват, включително и Сюзън, която някак си знаеше всичките думи на италиански. Всъщност това е хубава песен и аз се улових, че я тананикам със затворена уста. Какво пък, заведението беше пълно, вътре миришеше на чесън и парфюм и всички бяха във весело настроение.
Сюзън изглеждаше наистина очарована от „Джулио“ и посетителите му. Тя рядко идваше в Манхатън, а когато го правеше, посещенията й се ограничаваха до Мидтаун, Бродуей и Ийст Сайд и вероятно не бе идвала в старите етнически квартали, откакто моята фирма организира едно парти в Чайнатаун преди пет години. Но ако знаех, че нещо като това ще й хареса, щях да я водя в Литъл Итъли, Чайнатаун, Спаниш Харлем и на всяко друго място, различно от „Крийк“. Но не знаех. А от друга страна, и тя не е знаела.
Трябва да ви кажа за някои неща, които се случиха след онази нощ, в която потопих „Поманок“ и които мисля, че заслужават да бъдат споменати. Едуард и Каролин се върнаха вкъщи от южните ширини, Едуард силно загорял, а Каролин с по-силни чувства към кубинския народ, а също и с кутия „Монте Кристо“ №4. Така че кланът Сатър отново се събра за около седмица преди Деня на труда и ни беше хубаво заедно, въпреки факта, че „Поманок“ лежеше на дъното на залива и къщата в Ийст Хамптън беше продадена. Между другото, не бях казал на Сюзън, че съм потопил лодката и нямаше да й спомена за това, ако не бяха Едуард и Каролин, които, като се върнаха вкъщи, искаха да отидем на плаване. Затова накарах всички да седнат и казах:
— Правителството бе закачило на лодката табелка за конфискация И тя изглеждаше така осквернена, че аз я закарах насред залива и я потопих. — След това добавих: — Мисля, че мачтата й е все още над водата и ако е така, ще видите на нея седем сигнални флагчета, които казват „Майната ви“. Надявам се, че не представлява опасност за корабоплаването, но ако им пречи, бреговата охрана ще се погрижи за нея.
В продължение на една минута цареше мъртва тишина, след това Едуард каза:
— Добре си направил.
Каролин го подкрепи. Сюзън не каза нищо.
Във всеки случай направихме си няколко разходки, гледахме едно матине в Манхатън, плувахме във Фокс Пойнт и дори веднъж играхме голф в „Крийк“, макар да имах ясното чувство, че някои хора ни гледаха накриво. На следващия ден прекратих членството си в клуба — не защото, както бе казал веднъж Грочо Маркс, бивш жител на Златния бряг: „Няма да принадлежа към никой клуб, който ще ме приеме като член.“ — а защото, ако принадлежах там, означава, че наистина принадлежа. А аз вече не принадлежах, затова няма да принадлежа. Capisce?
Веднага след Деня на труда Сюзън реши да посети родителското си тяло в Хилтън Хед, като остави Каролин, Едуард и мен да се забавляваме сами през последните няколко дни от училищната ваканция. Това бяха няколко прекрасни дни, които прекарахме почти изцяло в Станхоуп Хол, като яздехме и се разхождахме из имението. На Каролин й хрумна идеята да направи фотографично есе за имението и това ни отне два дни, като аз предоставях историческите факти и заглавията за снимките, доколкото мога. Каролин не е сантиментална, но, мисля, знаеше, че това може да е последният път, когато такова нещо ще е възможно. Една нощ Едуард, Каролин и аз преспахме в голямата къща в спални чували, като преди това вечеряхме на свещи върху мраморния под в трапезарията.
Докато седяхме около свещите с полупразна бутилка вино, Каролин се обърна към мен:
— Променил си се, татко.
— Така ли? Как?
Тя се замисли за момент, след това отговори:
— Сега си по… по-пораснал. — Усмихна се.
Аз също се усмихнах.