— И гласът ми мутира.
Знаех какво има предвид, разбира се. Последните няколко месеца бяха време на предизвикателства и промени и, предполагам, това се е отразило добре на характера ми. Повечето американски мъже от едрата буржоазия никога не успяват истински да пораснат, освен ако не са имали късмета да отидат на война, да претърпят банкрут, развод или някакво друго голямо нещастие. И така, това бе лятото, в което възмъжах, и усещането беше едновременно и приятно, и неприятно. Попитах Едуард:
— Мислиш ли, че твоят старец се е променил?
Едуард, който обикновено не е настроен на вълните на човешката деликатност, отвърна:
— Аха, така мисля. — И добави: — Можеш ли да се промениш обратно?
— Не. Няма връщане назад.
Няколко дни след това наех една по-голяма кола и закарах децата на училище. Отидохме първо в „Сара Лорънс“ и Едуард малко се притесняваше, че ще започва да учи в колеж, но аз го уверих, че програмата за хуманитарните науки, по която щеше да учи, е подобна на тази, по която учих аз в Йейл, и че съм спал четири години. Успокоен по този начин, той закрачи уверено към бившето девическо училище със сресана коса за пръв път от кръщението му насам и целият ухаещ на някакъв ужасен одеколон.
С Каролин пътувахме сами до Йейл, а аз винаги обичам да се връщам в своята Алма матер, защото имам хубави спомени от колежа, въпреки онези смутни времена в средата на 60-те години.
— Официално ли сте разделени? — попита ме Каролин по пътя към Ню Хейвън.
— Не.
— Това нещо като пробна раздяла ли е?
— Не.
— А защо спите в различни стаи?
— Защото не искаме да спим в различни градове. Край на този разговор.
Закарах я до Йейл. Като второкурсничка тази година Каролин влиза в това, което наричаме „колеж“, една обща спалня всъщност, където тя ще прекара следващите три години. Тя е в действителност в моя стар колеж „Джонатан Едуардс“. Дж. Е., както го наричаме ние, е хубава стара готическа постройка с арки, бръшлян по стените и кули, разположени около широк четириъгълен вътрешен двор. Това е всъщност най-великото място на земята и ми се щеше да съм от тези, които остават, а не от онези, които трябва да си тръгнат.
Помогнах й да разтоварим половин кола дрехи и апарати, които едва се побраха в стаята й. Това беше хубав апартамент, както моят някога, с дъбова ламперия и камина във всекидневната. Запознах се със съквартирантката й, една висока руса девойка от Тексас на име Холси, при което се подвоумих дали да не се върна в „Джонатан Едуардс“ за още малко студентски живот. Никога не си твърде стар, за да учиш.
Но малко се отплеснах. Слязохме с Каролин до дрогерията „Лигет“, което е нещо като традиция, и с още неколкостотин студенти и родители се натоварихме с полезни неща и ненужни дреболии. Оставихме пакетите от „Лигет“ в колата и извървяхме няколкото пресечки до „Йорк Стрийт“, до масите в „Морис“, до „Мястото, където живее Луи“. Не ме питайте какво означава това.
„Морис“ е един частен клуб, в който си поддържам членството вече повече от четвърт век, макар че се съмнявам дали ходя там и веднъж в годината. Аз може и да съм се оттеглил от „Крийк“, може в крайна сметка да се оттегля и от работата, и от брака си, и от живота въобще, но никога няма да се оттегля от „Морис“, защото това ще означава да прекъсна връзките със себе си, с онзи Джон Сатър, когото познавах и харесвах. Може наистина да съм бедно малко агънце, което е загубило пътя си, но онази нощ отново си бях вкъщи.
И така, вечеряхме с Каролин в „Морис“ заедно с още стотина семейства, при много от които забелязах, че липсваше единият родител. Каролин не е член на „Морис“ и сигурно никога няма да стане, тъй като тя е против частните клубове. Въпреки това аз я забавлявах с истории от клуба, а тя седеше срещу мен и ми се усмихваше, понякога весело, понякога отегчено, а един или два пъти неодобрително. Е, вчерашните шумни веселби днес са тъпо поведение, предполагам, а вероятно и обратното е вярно. Но това беше една хубава вечеря, няколко прекрасни часа между баща и дъщери.
Върху дъбовите плотове на масите в „Морис“ са издълбани хиляди имена и инициали и макар че не бихме могли да намерим моето, без да вдигнем от масата някой друг, дадох на Каролин остро джобно ножче и тя се зае да дълбае, докато аз се разходих из трапезарията и побъбрих с няколко стари училищни приятели.
Изпратих Каролин обратно до „Джонатан Едуардс“, целунахме се за довиждане и аз се качих в колата, решавайки, че е по-добре да предприема двучасовото пътуване до Лонг Айлънд, отколкото да продължавам носталгичната си разходка тук, която лесно можеше да се превърне от приятна в сантиментална.