Но аз гледах и се надявах, че една нощ Джени Алварез няма да издържи, докато е в ефир, и ще извика „Джон! Джон! Липсваш ми!“ или поне, мислех си, когато прави някакъв репортаж на открито и трябва да даде думата отново на водещия, Джеф… как му беше името, тя ще каже: „Това е засега, Джон.“ Но това никога не се случи, поне не в нощите, когато гледах.
Бях се преместил в една от гостните стаи в къщата за гости, най-малката, с бедно и оскъдно обзавеждане, където слагахме хора, които не искахме да са ни в къщата повече от двайсет и четири часа.
— Разбирам причините, поради които не искаш да спим в едно легло — ми бе казала Сюзън. — Но се радвам, че реши да не се изнасяш. Много искам да останеш тук.
— Тогава ще остана. Колко е на вечер?
— Двайсет долара стигат за тази стая, но мога да ти дам по-хубава само за пет долара повече.
— Ще остана в по-малката стая.
Е, все още се шегуваме, а това е добър знак. Нали? Лошото е, когато атмосферата стане наистина мрачна и тогава вече е непоносимо. Затова живеехме в онова хладно преддверие, което съпрузите са измислили и усъвършенствали за целите на съвместното съществуване, докато пристигне катафалката или докато се хвърлят взаимно в обятията си и се закълнат във вечна любов, което в брачната терминология означава около трийсет дни.
В действителност всяка сутрин се чувствах изпълнен с гняв, болка и жажда за отмъщение, но до обяд започвах да гледам философски на нещата, примирявах се и решавах да оставя съдбата да се погрижи за всичко. До вечерта обаче започвах да се чувствам самотен и бях готов да простя и да забравя, безусловно. Но нощта свършваше и на следващия ден цикълът започваше отново. За нещастие Сюзън се обади от Хилтън Хед една сутрин към осем часа, когато бях в първата фаза на цикъла, и казах някои неща, за които вечерта съжалявах. Като например:
— Как е Уилям Пекърхед от Хилтън Хед?99
— Успокой се, Джон.
Или:
— Искаш ли да говориш със Занзибар?
— Иди си изпий кафето и тогава ми се обади.
Обадих й се вечерта, но нея я нямаше. Във всеки случай преди около седмица и нещо тя се върна вкъщи и оттогава се държа културно.
И така, ето ни нас на вечеря в „Джулио“, което беше малко странно, като се имат предвид обстоятелствата. Но клиентът ми много настояваше за това малко събиране, макар че не виждам друга причина освен факта, че той наистина обичаше да се показва в Литъл Итъли, където хората знаеха кой е. Разбира се, това имаше и негативна страна, особено ако си белязан. Искам да кажа, че ако наистина имаше заговор срещу този човек, всеки тип в този ресторант можеше да излезе и да се обади по телефона на някой друг тип и евентуално разговорът да попадне в нечии чужди уши, като за двайсет и пет цента местонахождението на Франк Белароса Епископа щеше да бъде известено. Но не мисля, че това е, което действително се случи вечерта на 17-и септември. Съвсем сигурен съм, че Лени бе предал шефа си, както се казва.
Във всеки случай аз се съгласих на тази вечеря, защото, съвсем честно, да я откажа, щеше да бъде немакиавелистично, т.е. все още бях страшно ядосан на стария Франк и мисис Сатър, без значение колко се опитвах да се успокоя, но да го покажа, означаваше да ги поставя нащрек. Какво? Отмъщение ли? Вендета? Нима бях излъгал Франк и себе си? Нима все още исках да се върна? Вие решете. Макар че нямах представа какво щях да направя, ако въобще направех нещо, на или с тези двамата, но исках да не събуждам подозренията им и да си оставя поле за действие.
И така, ние сърбахме кафе и ядяхме сладкиши. Обичайната охрана в лицето на Лени и Вини седеше на любимата си маса до вратата, докато ние бяхме на любимата маса на Франк в дъното на заведението. Франк седеше в най-любимия си стол с лице към вратата и с гръб към стената.
По време на вечерята Сюзън бе казала на Франк:
— Много мило от твоя страна да заведеш лично служителите си на вечеря. Повечето хора просто изпращат колата си с шофьора, докато се приготвят да излязат.
Това беше или най-шеговитото, или най-наивното изявление, което някога съм чувал, и не бях сигурен кое от двете. Сюзън понякога се прави на наивна, както споменах, но този номер беше вече малко поизтъркан.
Разгледах Анна Белароса за момент. Не бях говорил с нея от онази сутрин, когато връхлетя върху мен. Тя безспорно ми беше благодарна, задето измъкнах съпруга й, но бях сигурен, че истинската италианка не телефонира, не пише и не се отбива при мъж, освен ако не е баща й или брат й. Колко онеправдани бяха тези жени, помислих си аз, как напълно зависят от съпрузите си за всичко, включително за възгледите си, а може би дори и за чувствата си. Та тази жена нямаше дори шофьорска книжка. Питах се дали Анна няма някоя неомъжена сестра за мен. Или може би трябва да поискам от дона ръката на Филомена.