Във всеки случай, макар да изглеждаше, че добре се забавляваме на вечерята, в действителност не беше така. Първо на първо, Франк се престараваше да се държи хладно към Сюзън и се престараваше да ме хвали като най-великия адвокат в Ню Йорк. Очевидно човекът се опитваше да покаже, че няма нищо между него и жена ми и същевременно се опитваше чрез шегите си да ни събере отново заедно. Белароса беше умник в много отношения, но не и в това.
Сюзън се чувстваше неловко от очевидно лошата игра на Белароса. А и като цяло беше притеснена, както можеше да се очаква.
На моменти разговорът вървеше трудно, както намекнах, а Франк просто не приличаше на блестящата си личност, осъзнавайки, че вечерта не преминаваше, както я бе планирал. Анна, смятам, също забеляза това, но се чудех дали е достатъчно умна, за да знае защо. Мислех да й съобщя:
— Мъжът ти чука жена ми.
Но ако тя не вярваше, че мъжът й е шеф на мафията, защо да повярва, че е прелюбодеец? А и да повярва, какво можеше да направи?
Както и да е, Франк плати сметката в брой, а Вини и Лени бяха вече излезли навън.
— Останете тук и си допийте кафето — каза Франк. — Аз ще видя какво става с колата.
Анна заби поглед в масата и кимна. Беше добре тренирана. Сюзън, струва ми се, изгаряше от нетърпение да излезе навън, но подобно на Анна тя слушаше Големия Франк. Аз, от друга страна, нямах желание да стоя с жените, докато мистър Macho100 беше навън и подсигуряваше бреговия плацдарм. Затова глупавият Джон стана и каза:
— Ще дойда с теб.
И тръгнах. Стигнахме с Белароса до вратата, през чието стъкло видях Вини, който стоеше на тротоара и оглеждаше улицата. Колата ни, черен дълъг кадилак, който Франк бе поръчал от компанията си за лимузини специално за случая, спря пред заведението. Лени беше зад волана. Вини ни направи знак и ние излязохме през вратата на тротоара.
Беше много приятна вечер, с леко ухание на есен. По улицата се разхождаха разни хора, както винаги в Литъл Итъли, но никой от тях не изглеждаше подозрителен. И както винаги, никой не знаеше къде ще бъде Белароса тази вечер, освен самият Франк и жена му. Дори ние със Сюзън не знаехме, макар че аз се досетих, разбира се, че отиваме в „Джулио“. Вини и Лени вероятно също се бяха досетили, макар че в действителност можехме да отиваме на вечеря в който и да е от около трите хиляди ресторанта в Ню Йорк, Ню Джърси, Кънектикът или Лонг Айлънд. Едва след като спряхме пред „Джулио“, Лени и Вини знаеха със сигурност, а Вини винаги беше пред погледа ни. Само Лени не беше за известно време, докато паркира колата в един гараж надолу по улицата. Както казах, всеки от посетителите в „Джулио“ можеше да се обади по телефона, но съм съвсем сигурен, че не някой друг, а Лени Кретена го бе направил.
Те бяха двама, и двамата с черни якета и ръкавици. Не съм сигурен точно откъде се появиха, но бяха от другата страна на лимузината и аз имах чувството, че са стояли приведени зад нея от страната на шофьора и се бяха изправили, когато Вини дръпна дръжката на задната врата, която включи осветлението в лимузината. Това вероятно беше сигналът, несъзнателно даден от Вини, за двамата мъже да се изправят, защото, струва ми се, си спомням някаква връзка между двете неща. Вини все ще дърпаше дръжката на вратата, която очевидно бе заключена, и той удари с длан по стъклото.
— Ей, Лени. Отключи тази шибана врата. К’во ти става, глупак такъв?
И точно тогава, когато си вдигна погледа, Вини видя двамата мъже над покрива на колата и го чух да казва:
— О, Богородице…
Трябва да ви кажа, че в един момент на вечерта, когато жените отидоха да си напудрят носовете (както Анна наричаше уринирането), бях казал на Белароса:
— Франк, това място не е за нощни посещения.
— Музиката ли не ти харесва?
— Зарежи това. Знаеш какво имам предвид.
— Майната им — беше отговорът му.
Е, опитах се. Наистина го направих, защото не можех да стоя там и да не кажа нищо. Но самолюбието на Белароса не би му позволило да прави много промени в начина си на живот, а към това се прибавяше и въпросът за мистър Пийкок101, който искаше да впечатли мисис Сатър. Схващате ли?