Но да се върнем към онази наистина неприятна работа. Аз погледнах двамата мъже и се улових, че погледът ми се плъзга надолу към дулата на две двуцевни ловджийски пушки на не повече от три метра разстояние от мен. И двамата мъже се прицелиха над покрива на колата, макар че с ловджийска пушка от три метра не е необходимо да се целиш много. Всичко това стана много бързо, разбира се, макар че никой от двамата мъже не изглеждаше припрян или нервен, просто нещо като рутина.
— Франк… — казах аз и го бутнах леко.
Вини, разбира се, бе посегнал за пистолета си, но първият изстрел го удари право в лицето от един метър разстояние и буквално му пръсна черепа, който се разхвърча по мен и Белароса.
Франк се бе обърнал към двамата убийци точно в мига, в който първият изстрел обезглави Вини. Белароса отстъпи назад и протегна ръце, като че ли да се защити, и извика:
— Ей, ей!
Вторият мъж стреля и с двете цеви едновременно и Франк, който беше на около 30–40 сантиметра от мен, политна назад с двата куршума в гърдите си и падна върху витрината на „Джулио“.
Мъжът, който бе изстрелял куршума в лицето на Вини, ме погледна, а аз погледнах пушката, насочена към мен. Но аз съм цивилен гражданин и нямаше за какво да се притеснявам. Нали така? Нали? Тогава защо пушката е насочена срещу мен? Имах чувството, че знаех, че ще видя проблясъка в цевта, но вероятно няма да чуя експлозията. Хора, които са имали подобни преживявания, описват това усещане като „сякаш чакаш вечността“. Точно така е. И дори видях пред очите си като на лента целия си живот.
Вероятно причината, поради която съм в състояние да ви разказвам всичко това, е, че този тип ми се ухили самодоволно, а аз исках да си кажа последната дума, затова бързо му показах с ръка италианския поздрав. Той се усмихна, отмести цевта на пушката от мен и стреля. Чух как сачмите прехвърчаха от лявата ми страна като жужащи пчели, и чух Белароса да стене на няколко крачки зад мен. Погледнах към него и го видях прострян по гръб, половината му тяло лежеше вътре в ресторанта, а краката му висяха провесени отвън. Панталонът му беше разкъсан и разбрах, че последният изстрел бе прострелял краката му. И сега видях кръв, която течеше по глезените и чорапите му — той бе загубил обувките си в един момент — и образуваше локва на тротоара.
Чух някакъв шум, който ми заприлича на още един изстрел от улицата, и се обърнах, за да видя, че двамата мъже се бяха качили в лимузината, а шумът, който бях чул, бе от тряскането на вратата. Дългата черна кола потегли с нормална скорост. Сега забелязах, че двете пушки лежаха на улицата. Погледът ми се плъзна надолу и видях на тротоара тялото на Вини, от чиято обезглавена шия шуртеше кръв само на няколко сантиметра от обувките ми. Отстъпих назад.
Никой по улицата или по тротоара около мен не пищеше и не бягаше; просто всички бяха застинали на местата си. Разбира се, такова нещо не се случва всяка нощ на „Мот Стрийт“, но хората тук бяха схватливи и никой около мен нямаше по-късно да каже, че са стреляли от профучаваща кола или че деца са си играли с фойерверки. Не, всички прекрасно знаеха какво се случи, макар че никой нищо не е видял, естествено.
Вътре в ресторанта обаче беше голяма суматоха и можех да си представя картината там — навсякъде пръснати стъкла, тялото на Белароса проснато върху масата до витрината, а по белите плочки на пода тече кръв.
Нищо не можеше да се направи от улицата, затова се обърнах и влязох в ресторанта. Трябва да посоча, че от момента, в който видях двамата джентълмени, до момента, в който отново влязох в ресторанта, вероятно не бяха минали и две минути. Сюзън и Анна все още бяха на масата в ъгъла, макар че като всички останали бяха станали прави и Анна ме погледна с разширени от ужас очи. Сюзън също ме погледна, а след това очите й се фокусираха някъде над рамото ми, като че ли търсеше да види Белароса. Стана ми ясно, че и двете не бяха разбрали, че Франк Белароса бе този, който се бе върнал в ресторанта през витрината. Обърнах се към нея и разбрах защо: там се беше насъбрал малко народ, разбира се, но освен това, когато бе връхлетял през витрината, той бе повлякъл със себе си релсата и завесата и сега червената ресторантска завеса лежеше отчасти върху тялото и лицето му. Ръцете му бяха разтворени, а главата му висеше от ръба на масата, върху която тялото му лежеше наполовина. Навсякъде имаше парчета от счупени чинии — по масата, по пода и върху Франк Белароса.