Шумът в ресторанта вече стихваше, но в този момент чух как Анна изпищя:
— Не! Не! Това е Франк! Господи, о, Господи! — И така нататък.
Докато вървях към тялото на Белароса, хвърлих поглед към лявата си страна и видях Сюзън, която стоеше сега на няколко крачки разстояние и гледаше изкривеното лице на Белароса. Беше бледа, но изглеждаше спокойна. Тя се извърна от него, погледна ме и очите ни се срещнаха. Знаех, че по дрехите и дори по лицето ми имаше кръв или мръсотия или въобще нещо мокро, но бях съвсем сигурен, че това не беше моята кръв, а остатъци от главата на Вини. Сюзън обаче не можеше да го знае и въпреки това не направи нито крачка към мен да види дали съм добре.
Анна, от друга страна, се отскубна от няколко сервитьори и се спусна към мъжа си. Тя падна на колене върху стъклата и кръвта по пода и обви с ръце главата на съпруга си, като надаваше неистови писъци, а след това заплака, докато галеше окървавеното му лице.
Малко не бях на себе си в този момент и не претендирам, че съм забелязал всичко, което описвам точно в момента, в който се е случило, или че впечатленията ми са толкова точни, колкото би трябвало да бъдат. Например, за да оправдая Сюзън поради липса на доказателства, тя вероятно беше в шок и това би обяснило кататоничното й състояние.
Както и да е, възвърнах си самообладанието и коленичих до Анна в една огромна локва кръв, като възнамерявах да започна да я утешавам и да я махна оттам. Но тогава забелязах, че завесата се бе смъкнала от лицето на Франк и че очите му са отворени; не мъртво отворени, а истински отворени. Всъщност очите му сълзяха и се присвиваха от болка. Забелязах също, че гръдният му кош започваше да се повдига. Отхвърлих червената завеса от тялото му и видях, че макар сакото, вратовръзката и ризата да бяха целите в дупки, нямаше никаква голяма отворена рана там, където изстрелът на двуцевната пушка би трябвало да е пронизал сърцето и дробовете му. Разкъсах ризата му и видях, разбира се, противокуршумна жилетка с няколко дузини медни капси върху сребристосивата материя.
Погледнах лицето на Белароса и видях, че устните му мърдаха, но по-важното беше, че видях откъде бе дошла всичката тази кръв на пода: някаква сачма или парче стъкло се беше забило отстрани на гърлото му и от раната под яката шуртеше кръв и се стичаше по пода. Човекът щеше да умре от загуба на кръв.
Това беше доста неприятно, нали? Говоря за бързо и просто решение на един сложен проблем. От друга страна, той не ми бе платил още нищо от това, което ми дължеше, но можех да запиша този факт като жизнен опит. Франк би искал да е така.
Междувременно всички тези клиенти и сервитьори стояха около мен, а предполагам, че в заведението нямаше лекар и никой не разбираше, че Белароса има нужда от първа помощ. Анна продължаваше да плаче и да притиска главата на мъжа си.
Франк отвори очи и ние се погледнахме, при което ми се стори, че той се усмихна, но може и да не се е усмихнал. Сигурен бях, че ребрата му са счупени от ударната вълна на изстрелите, и знаех, че ако някой започнеше да го мести, счупените ребра щяха да се забият в дробовете му. Но засега от устата му не течеше кръв и дишането му беше равномерно, макар и слабо. И така, какво да направя? „Ти да не си скаут или нещо такова?“ Е, в действителност, да. Орел скаут, по-точно.
Затова разтворих яката му и видях, че раната бе вероятно на сънната артерия, съдейки по това как шуртеше кръвта, след което опипах мястото под раната, за да намеря пулса и го открих. Натиснах с пръсти пулса и кървенето намаля. След това пъхнах ръката си под врата му и повдигнах главата му, за да бъде на едно ниво със сърцето, така че да може да се оросява мозъкът, а след това взех една покривка за маса и стегнах с нея самата рана. Не знаех дали това щеше да свърши работа, но мистър Дженкинс, взводният ми командир в армията, би бил горд от усилията ми.
Огледах се и се обърнах към цялата тълпа:
— Моля, отдръпнете се назад. Някой да отведе жена му оттук. Благодаря.
И ето ме мен на колене, целият покрит остатъци от мозъка и черепа на Вини, както успях да видя сега при ярката светлина в ресторанта, ръцете и дрехите ми са изцапани с кръвта на Франк Белароса, а пръстите ми са на врата на дона, където известно време исках да бъдат, макар и с друга цел. Като се вземе всичко предвид, можеше да се каже, че не прекарвах една от най-приятните си вечери навън.
Успях да погледна часовника си и видях, че остават няколко минути до полунощ. Погледнах лицето на Белароса и забелязал, че кожата му е съвсем бяла, поради което наболата му брада изглеждаше черна. Но дишането му продължаваше да е равномерно и напипвах ясно доловим пулс. Усещах също така как puttanesca сосът се надига в стомаха ми и нагоре по хранопровода, но успях да го върна обратно.