Отново погледнах лицето му и той ме гледаше, макар че очите му блуждаеха.
— Дръж се, Франк — казах аз. — Ще се оправиш. Просто се отпусни. — И т.н.
Това трябва да им казвате, за да не изпаднат в шок. Междувременно мен никой не ме окуражаваше и устата ми беше пресъхнала, стомахът ми се обръщаше и ми се виеше свят. „Дръж се, Сатър.“
Чух полицейска сирена и погледнах през счупения прозорец навън, където, очевидно виждайки обезглавеното тяло на Вини, тълпата зяпачи бе образувала широк полукръг около ресторанта. Сирената беше вече почти пред заведението, а чух също и вой на линейка.
Отново погледнах към вътрешността на ресторанта и видях през няколко маси Сюзън, която седеше в един стол и ме гледаше; беше кръстосала крака и скръстила ръце пред гърдите си, като че ли ми се сърдеше за нещо.
Полицаите бяха вече пристигнали и когато вдигнах поглед, видях един от тях на тротоара и го чух да казва:
— Исусе Христе! Къде му е главата?
(Върху вратовръзката ми.)
Две ченгета връхлетяха през вратата с извадени пистолети. Огледаха заведението, прецениха ситуацията и прибраха пистолетите. Обърнах се към единия от тях:
— Този човек има разкъсана артерия, затова не ми казвайте да се отдръпна. Веднага доведете тук момчетата от Бърза помощ.
И те ги доведоха.
Двете момчета от Бърза помощ ме слушаха в продължение на няколко секунди, след това си поеха задълженията, като сложиха Белароса върху носилка на колелца, без да му прободат дробовете с ребрата му, докато едно ченге поддържаше натиска върху врата му.
Отдръпнах се встрани и оставих професионалистите да се погрижат за останалото. В един момент от процедурата момчетата в синьо откриха самоличността на пострадалия гражданин — вероятно чрез някой от сервитьорите, не чрез мен — така че сега от тях зависеше да решат дали искат или не да оставят дон Белароса да умре от загуба на кръв по пътя към „Св. Винсент“. Вече не беше мой проблем.
Толкова вълнения ми стигаха за една нощ и бях готов да си отида вкъщи, но колата ми бе заминала, а шофьорът ми, Лени Предателя, вероятно бе вече в някой самолет на път за Неапол.
Освен това бяха пристигнали детективите, в чиито глави се бе загнездила идеята, че трябва да отида в полицейския участък и да им разкажа за всичко това, което се беше случило.
— Утре — казах аз, — сега съм в шок.
Но те настояваха категорично, затова направих една сделка, а именно че в замяна на моето отиване с тях те ще закарат Сюзън до Лонг Айлънд и Анна до болницата „Св. Винсент“. В този град нищо не се прави за нищо, особено с ченгетата. Нали така, Франк?
Докато ставаше всичко това, Лучио, собственикът на злополучното заведение, ми бе донесъл хавлиена кърпа, намокрена в гореща вода, и аз изчистих Вини от ръцете и лицето си, а и Франк също.
— Съжалявам за това — казах аз на Лучио, макар че вината не беше моя, разбира се. Но наоколо нямаше никой друг, който да се извини за счупената витрина, бъркотията и безплатните вечери. А аз харесва Лучио и жена му. Но той ще си компенсира загубите, след като „Джулио“ се присъедини вече към другите отбрани заведения за вечеря и стрелба, с рейтинг от четири куршума.
А това ми напомни за пресата. Те без съмнение вече пътуваха насам, а аз не исках да се срещам с пресата и да ми задават глупави въпроси от рода на: „Видяхте ли лицата на мъжете, които стреляха по Франк Белароса?“ и т.н.
Може би щях да се помотая тук, ако знаех, че Джени Алварез пътуваше насам, но беше петък след полунощ, а до това време тя сигурно вече си бе вкъщи и четеше някоя хубава книга. Затова казах на един от детективите:
— Изведете ме оттук.
— Окей. Да тръгваме.
— Една минутка.
Все още с кърпата в ръце, аз отидох при Анна, която стоеше права, но трима полицаи я поддържаха.
— Той ще се оправи — казах и аз. — Обещавам.
Тя ме погледна, като че ли не ме позна, и всъщност очите й бяха съвсем подути от плач, почти затворени и замъглени от сълзи. Но тогава тя протегна ръка и докосна бузата ми. Гласът й едва излизаше.
— Джон… о, Джон…
— Ще се опитам да дойда по-късно в болницата.