Отдалечих се от Анна и отидох при Сюзън, която продължаваше да стои в същия стол.
— Полицията ще те откара вкъщи — казах й аз. — Аз трябва да отида с тях в участъка.
Тя кимна.
— Той сигурно ще се оправи.
Тя отново кимна.
— Добре ли си?
— Да.
Отново имах чувството, че е раздразнена от нещо. Искам да кажа, че тя се държеше ужасно неадекватно.
— Окей — казах. — Ще се видим по-късно.
— Джон?
— Да?
— Спаси му живота ли? Това ли правеше там?
— Това се опитвах да направя. Да.
— Защо?
— Дължи ми пари.
— Аз не бих го направила, ако бях на твое място — каза тя.
Интересно.
— Ще се видим вкъщи — отвърнах аз.
Обърнах се и тръгнах към детектива, който ме чакаше. Чух Сюзън да вика:
— Джон.
Аз се обърнах и тя ми се усмихна, а след това сви онези нацупени устни в целувка. Madonna, тя е луда. Но колко нормален бях аз все още да я обичам?
Последвах детектива и излязохме на тротоара, където няколко дузини ченгета бяха разчистили и заградили съответната част от „Мот Стрийт“. Полицейски коли с въртящи се светлини хвърляха червени и сини лъчи върху сградите и улицата изглеждаше съвсем различна отпреди.
— Това жена ви ли беше? — попита ме детективът.
— Да.
— Красива дама.
— Благодаря.
Тръгнахме към една кола без отличителни знаци и той ме попита:
— Вие не сте ли адвокатът? Сатър? Адвокатът на Белароса?
— Точно така.
— Може би затова не са очистили и вас. Те не стрелят по адвокати.
— Извадил съм късмет.
Той ми отвори предната врата и каза:
— Съсипали сте си костюма, мистър Сатър.
— Той и без това е стар.
Но вратовръзката беше нова.
И така, следващите няколко часа прекарах в Мидтаун Саут с двама детективи, описвайки събитията, които се бяха случили за около десет минути. Аз наистина им оказах голямо съдействие, макар че като адвокат и особено като адвокат на жертвата можех да ги пратя по дяволите и да си тръгна по всяко време. Всъщност, когато започнаха да задават въпроси за това кой според мен бе извършил деянието, аз им казах да се придържат към фактическите въпроси. Единият от детективите обаче непрекъснато ме питаше за Сали Да-да. Но мистър Да-да беше във Флорида, както се оказа. Колко удобно.
И така, продължавахме рунд след рунд, а този същият детектив, лошото ченге от отбора, ме попита:
— Защо му спасихте живота?
— Дължи ви живота си — каза доброто ченге. — Прибавете и това.
— Как е той?
— Все още е жив — отвърна доброто ченге.
Разказах им вица за оня мафиот, който се опитал да гръмне една полицейска кола, но те изглеждаха малко уморени и само се подсмихнаха. Аз самият започнах доста да се прозявам, но те не преставаха да ме наливат с кафе.
Мидтаун Саут не е обикновен полицейски участък, а нещо като управление за тази част на Манхатън и сградата гъмжеше от детективи на втория етаж, където бях аз. На втория етаж имаше също и една голяма стая, където държаха снимките на престъпниците, и аз прекарах в нея около час с един детектив, който ми подаваше един след друг тези албуми с надпис „Хитреци“, който ми се струваше смешен.
През този един час видях повече италиански лица, отколкото виждам в Латингтаун за десет години, но на никоя от снимките не познах нито един от двамата ловци с пушките. Спомни си една фраза, която бях чул в един стар гангстерски филм, и казах:
— Може би са използвали външен талант. Нали знаете, понякога идват момчета от Чикаго. Проверете гарите.
— Гарите ли?
— Е, може би летищата.
От снимките минахме на диапозитиви, където гледах шоу с още няколко дузини paesanos, заснети с апарат за бързи снимки в естествената им среда.
— Тези никога, не са били арестувани — обясни детективът, — затова снимките им не са в албумите, но всичките са хитреци.
Гледах екрана, докато очите ми почти изтекоха, главата ме заболя и вече непрекъснато се прозявах.
— Наистина оценяваме помощта ви — каза един от детективите.
— Няма проблем.
Но щях ли наистина да посоча двамата убийци, ако видех лицата им? Исках ли да бъда свидетел по дело за гангстерско убийство? Не, не исках, но щях да бъда. Въпреки всички глупости през последните няколко месеца, аз все още бях добър гражданин и ако бях видял лицето на който и да е от двамата мъже, щях да кажа: