— Колко ужасно.
Мистър Манкузо ме погледна.
— Можеха да ви убият, знаете.
— Знам.
— И все още могат да решат да ви убият.
— Могат.
— Да не би да си мислите, че са добри момчета, защото са ви оставили жив? Да не би да сте им благодарен?
— Бях. Но вече ми минава.
— Искате ли федерална защита?
— Не, имам си достатъчно проблеми. И наистина не мисля, че съм в списъка на заплануваните убийства.
— Не бяхте, но вече може и да сте. Видели сте лицата им.
— Но това не го казваме на пресата, нали, мистър Манкузо?
— Не, но момчетата, които са извършили нападението, знаят, че сте видели лицата им отблизо, мистър Сатър. Те вероятно не са предполагали, че ще бъдете толкова близо до тях или до Белароса, а и не са можели да бъдат сигурни кой сте вие. Професионалистите не убиват хора, които не са им казали да убият, или не са им платили, за да убият. За тях може да сте бил ченге или свещеник в цивилни дрехи. И затова са предпочели да ви оставят жив, отколкото да си имат неприятности с този, който ги е натоварил с работата. Но сега ситуацията е различна.
Той ме погледна изпитателно.
— Наистина не съм много обезпокоен — казах аз. — Тези момчета бяха професионалисти, както казахте, и са отнякъде другаде, мистър Манкузо. Те отдавна са си заминали и няма да се учудя много, ако и те се появят в някой багажник.
— Хладнокръвен човек сте, мистър Сатър.
— Не, просто съм реалист, мистър Манкузо. Моля ви, не се опитвайте да ме плашите. Достатъчно съм наплашен.
Той кимна и отвърна:
— Окей.
След това ме погледна в очите и рече:
— Но аз ви казах, нали? Казах ви, че нищо добро няма да излезе от това. Казах ви. Така ли е?
— Така е. Но и аз ви казах какво крои Алфонс Ферагамо. Нали? Така че, ако искате да научите още подробности около този опит за убийство, идете да говорите с него.
Горкият мистър Манкузо, той изглеждаше сънен, тъжен и наистина отвратен.
— Мразя това — каза той. — Това убиване.
Информирах свети Феликс, че и аз не го обичам, много. Информирах го също и по въпроса за тленността:
— Воня на кръв. Тръгвам си.
— Добре. Ще ви закарам. Къде искате да отидете?
Аз се замислих за момент и отвърнах:
— В хотел „Плаза“.
— Не, искате да си отидете вкъщи.
Може би беше прав.
— Окей. Имате ли нещо против?
— Не.
И така, след няколко полицейски формалности, включително и даване на обещание, че няма да напускам града, ние се качихме в служебната кола на мистър Манкузо и минахме през Мидтаун Танъл, отправяйки се на изток по шосето за бърз трафик. Слънцето изгряваше и утрото беше прекрасно.
Изглежда, една и съща мисъл бе минала едновременно през главите и на двама ни, защото той ме попита:
— Щастлив ли сте, че сте жив?
— Абсолютно.
— Радвам се да чуя това.
(Аз също.)
Попитах го:
— Как е мисис Белароса?
— Изглеждаше добре, когато я видях преди няколко часа. — И ме попита:
— А мисис Сатър? Много ли се разстрои?
— Изглеждаше спокойна, когато я видях за последен път.
— На тези неща понякога се реагира впоследствие. Трябва да внимавате за нея.
Трябваше да внимавам за нея още от април. И мисля, че това имаше той предвид.
— Тя е силна жена.
— Добре.
Говорихме за незначителни неща, докато пътувахме към изгряващото слънце, и чест му прави, че не се възползва от възможността да ме подпитва за разни неща, а затова и аз не го дразних повече за Ферагамо.
Но за каквото и да сме говорили, сигурно е било скучно, защото съм заспал и се събудих едва когато той ме побутна, докато минавахме през портите на Станхоуп Хол, които Сюзън бе оставила отворени. Манкузо ме закара до къщата за гости, аз слязох от колата и му измърморих някаква благодарност.
— Ще наблюдаваме мястото — каза той. — И без това сме тук.
— Добре.
— Искате ли тази скица? Това вие ли трябва да сте?
— Задръжте я.
Отдалечих се от колата, стигнах, клатушкайки се, до вратата и влязох вътре. Докато се качвах по стълбите, изхлузвах окървавените си дрехи и ги оставих разхвърляни по стъпалата, където лейди Станхоуп щеше да се погрижи за тях. Пристигнах в банята съвършено гол (ако не броим венчалната халка) и си взех душ седнал. Madonna, каква ужасна нощ.