Отидох в стаичката си и се тръшнах на леглото. Лежах и се взирах в тавана, докато утринните лъчи на слънцето влизаха през прозореца. Чух Сюзън в коридора, след това я чух по стълбите. Изглежда, събираше дрехите.
След няколко минути на вратата ми се почука и аз казах:
— Влез.
Сюзън влезе по хавлия и с чаша портокалов сок в ръка.
— Изпий това — каза тя.
Взех портокаловия сок и го изпих, макар че стомахът ми беше пълен с киселини от кафето.
— Полицаят, който ме докара вкъщи, каза, че си извадил късмет — рече тя.
— Определено късметът ми работи. Утре смятам да скоча със забавено отваряне на парашута.
— Знаеш какво е имал предвид. — И добави: — Извадих късмет, че отново си вкъщи.
Аз не отговорих, тя постоя малко така и най-накрая попита:
— Мъртъв ли е?
— Не. Но е в критично състояние.
Тя кимна.
Какво ще кажеш за всичко това? — позаинтересувах се аз.
— Не знам — отвърна тя и добави: — Може би правилно постъпи.
— Времето ще покаже. Уморен съм — информирах я аз.
— Ще те оставя да поспиш. Искаш ли да ти донеса още нещо?
— Не, благодаря.
— Приятни сънища.
Тя излезе и затвори вратата след себе си. Докато лежах така, не ме напускаше чувството, че действително бях постъпил правилно, но не за който заслужаваше. Искам да кажа, че воден от инстинктите си на човешко същество, исках да спася един живот. Но разсъдъкът ми ми каза, че светът щеше да се чувства по-добре, ако се отърве от Франк Белароса. Особено тази част на света.
Но аз бях спасил живота му и се опитвах да се убедя, че съм направил това, защото така е било правилно да постъпя. Но в действителност бях го направил, защото исках той да страда, да се чувства унижен, като знае, че е станал мишена на собствените си хора, и да се изправи срещу присъдата на обществото, а не на някакви отрепки, които нямат никакво законно или морално право да прекратяват чийто и да било живот, включително и живота на един от тях.
Освен това исках да си взема моя дял от него.
Но докато си казвах истината, си признах, че все още харесвам този тип. Искам да кажа, че си паснахме от самото начало. И ако Франк Белароса беше в този момент в съзнание, той си мислеше за това какъв добър приятел съм се оказал — да го спася да не умре от загуба на кръв. Mamma mia, да бяхме си поръчали пици вкъщи.
Но да се опитвате да пречистите едновременно и разсъдъка, и съвестта си, е доста изтощително, затова се отдадох на мечтания за Линда, портретистката, и заспах.
35.
Жилавият му кучи син оживя, разбира се, благодарение най-вече на скаутските ми и армейски умения за даване на първа помощ. Пресата направи голям въпрос от това, че съм спасил живота на Белароса, а една от онези безсмислени анкетни карти питаше: „Бихте ли спасили живота на умиращ шеф на мафията?“ И шестимата отговорили бяха казали „да“, мотивирайки отговора си с приказки за хуманността, християнството и т.н. Сали Да-да вероятно би имал малко по-различно мнение по въпроса, ако го бяха попитали, и подозирах, че ми е ядосан.
Както и да е, сега беше средата на октомври, Денят на Колумб102 по-точно, и вероятно това имаше нещо общо с решението ми да посетя мистър Франк Белароса, който бе излязъл от болницата преди около две седмици и сега се възстановяваше в Алхамбра.
Не бях говорил с него, нито го бях виждал от злополучната ни вечеря в „Джулио“, а и не бях му изпратил дори картичка или цветя. Всъщност той ми дължеше цветя. Но бях следил съобщенията в новините за подобренията в състоянието му и т.н. Освен това с Джени Алварез се срещахме от време на време в Манхатън, за да обядваме заедно, и тя ме осведомяваше за последните гангстерски клюки. Най-последната бе тази: за разлика от някои неуспели нападения върху членове на мафията, при които нарочената жертва оцелява и екзекуцията й бива отлагана срещу признание от нейна страна, че е заслужавала това, което почти е получила, заговорът срещу Франк Белароса Епископа бе все още в сила.
Отношенията ни с мис Алварез, между другото, бяха преминали на една по-духовна и интелектуална основа, което ще рече, че не я чуках. Добре че стана така. Но това наистина усложнява нещата.
И така, в онази слънчева, мека утрин в Деня на Колумб аз тръгнах през задните площи към Алхамбра и бях спрян близо до Дева Мария от двама мъже в сини якета, върху които бяха отпечатани буквите FBI. И двамата носеха черни М-16. Представих се и те ми поискаха документи за самоличност, макар че, изглежда, знаеха кой съм. Показах им документите си и единият от тях се обади от ръчния си предавател на някого. Можах да чуя част от разговора и той ми прозвуча, като че ли мъжът от другата страна трябваше да отиде да види дали мистър Белароса приема, както се казва. И, изглежда, приемаше, защото едно от момчетата от ФБР каза, че трябва да ме претърси и го направи. След това ме придружи до къщата.